Ладзароните, които трябваше да защитават Неапол откъм Каподимонте и Каподикино, се намираха под командуването на Фра Пачифико; командир на защитниците на Капуанската порта беше нашият приятел Микеле — глупака; най-после, неговият помощник Палиукела, възглавяваше тези, които трябваше да отбраняват моста Магдалина и портата Кармине. При такъв род сражения, когато да се превземе града с пристъп означава да се отвоюва една след друга всяка къща, въстаналото население представлява особена и съвсем не по-малка опасност, от колкото редовната войска. Армията се сражава механично, хладнокръвно, с възможно най-малко загуби, както е казал лично Шампионе. От своя страна, въстаналото население заменя стратегическите разчети, които се предотвратяват лесно, защото могат лесно да бъдат предвидени, с яростния взрив на страстите, упорството, стигащо до изстъпление, и хитростта на изобретателните единици.
И така, това вече не беше обикновено сражение, а бой не на живот, а на смърт, клане, скотобойна, кървава схватка, в която нападателите трябва да противопоставят на яростта на отчаянието упорството на мъжеството. При тези особени обстоятелства, когато десет хиляди французи се сблъскаха лице в лице с население от петстотин хиляди души, фланговете и тилът им бяха под угрозата на тройно въстание — в Абруцо, Капитанета и Тера ди Лаворо, когато на помощ на въстаналия народ можеше да се върне по море армията, все още способна да се възроди от разбитите части и да нарасне четворно, вече ставаше дума не за победа заради честта, а за спасяване на живота им. Цезар е казал: „Във всички сражения, които съм водил, аз съм се бил за победа, в Мунде се сражавах за живота си“. В Неапол Шампионе можеше да повтори думите на Цезар: той трябваше да се сражава, за да не загине.
Войниците също знаеха това: от превземането на Неапол зависеше спасението на армията. Френското знаме трябваше да се развее над града, пък дори и над купчина пепел.
При всеки военен поход има двама човека, които носят запалителни факли за артилерията. Когато са безсилни оръдията, брадвата и щикът — огънят трябва да проправи път в непроходимия лабиринт от улици и пресечки, както става в непроходимите гори на Америка.
Почти в едно и също време, към седем сутринта, Келерман влезе, предшествуван от своите драгуни, в предградието Каподимонте; Дюфрес, начело на гренадирите — в Каподикино; Шампионе премина през Капуанската порта, Салвато, трицветното знаме на Италианската република — синьо, жълто и червено — форсира моста Магдалина и видя как оръдията от крепостта Кармине покосяваха първите редици.
Би било невъзможно да се проследят подробно всичките тези три атаки. Впрочем, подробностите бяха навсякъде едни и същи. В няколкото квартала, там, където французите се опитваха да си пробият път, те срещаха една и съща съпротива — яростна, нечувана — хората се биеха до смърт. Нямаше нито един прозорец, нито един балкон, нито едно прозорче на изба, които да не бяха защитавани и да не изхвърляха огън и смърт. Французите, от своя страна, настъпваха, придвижваха напред артилерията си, преследвани от картечен дъжд; те нахълтваха в домовете, разрушавайки всичко по пътя си, къща след къща, и оставяха след себе си купчина пепел. Къщите, които не можеха да превземат, предаваха на огъня.
И тогава, от дълбините на огнедишащия кратер, откъдето се издигаха огнени езици и кълба дим, сгъстявайки се над градя, като погребално покривало, се разнесоха предсмъртните стонове и проклятията на нещастниците, изгаряни живи. Улиците представляваха нажежена пещ, под която течеше кървав поток. Ладзароните защитаваха всеки площад, всяка улица, всеки кръстопът с ум и мъжество, каквито не можеше да се очакват от една редовна армия. Ту отблъснати, ту настъпващи, ту победени, ту побеждаващи, те намираха убежище в познатите улички, без да прекъсват сражението и отново преминаваха в настъпление с енергията на отчаянието и упорството на фанатизма.
Френските войници, не по-малко яростни в атака, отколкото противниците им в отбраната, преследваха ладзароните сред пламъците, които, изглежда, считаха за свой дълг да ги погълнат. Подобни на дяволи, сражаващи се в родната стихия, черни от сажди, с димящи дрехи, те изскачаха от горящите домове, за да нападнат отново с още по-голяма смелост от преди. Сражават се, настъпват, отстъпват от купчините развалини, рушащите се домове ги погребват под отломките си; щиковете проникват в телата, но редиците се стягат отново, показвайки небивалото зрелище на бой гърди в гърди на тридесет хиляди воини или, по-точно, тридесет хиляди двубоя, когато обикновеното оръжие се оказва безполезно. Френските войници с удар на пушката в оръдието свалят щика и пробождат с него, като с кинжал, а пушките, които няма кога да бъдат презаредени, се превръщат в тояги. Ръцете търсят гърлото на врага, зъбите гризат, гърди се стоварват върху гърди. В пепелта, по камъните, по горящите въглени, в ручеи кръв пълзят ранените; тъпчат ги като змии и те, смазани, предават Богу дух. Земята се отвоюва педя по педя и на всяка крачка настъпват мъртвец или умиращ. Към пладне възникна опасността, че ладзароните могат да получат подкрепление. Десет хиляди фанатици, подстрекавани от свещениците, се бяха отправили предния ден по Понтанския път, за да си възвърнат Капуа. От висотата на амвона архиепископът им беше обещал победа. Те не се съмняваха, че стените на Капуа ще паднат пред тях, както стените на Йерихон пред израилтяните. Това бяха хора от кварталите на Малкия вълнолом и Санта Лучия.