Но при вида на тълпата, която вдигаше прах между старата Капуа и новата, Макдоналд, който оставаше в душата си французин, дори и в оставка, доброволно оглави гарнизона на крепостта и докато десетте оръдия от високите крепостни стени обсипваха с картеч тълпата, на два пъти атакува през разположените една срещу друга порти. Образува огромен кръг, в чийто център беше Капуа с нейните оръдия, а в двете крила — пехотата и стрелците. Опустошенията в редовете на ладзароните бяха страшни. Две хиляди убити и ранени останаха да лежат на бойното поле между Казерта и Понтана. Всички, останали живи и невредими, или леко ранени, побягнаха и се събраха едва в Казанова.
На другият ден оръдейна канонада се разнесе от страната на Неапол. Измъчени, невъзстановени от вчерашното поражение, ладзароните се подкрепяха с вино и чакаха вести от бойното поле. На сутринта те узнаха, че французите са победили, завладели са двадесет и седем оръдия, убили са хиляда и взели в плен шестстотин човека.
Тогава те отново се събраха и в група от седем хиляди човека, бързо потеглиха на помощ на защитниците на Неапол, оставяйки по пътя си като кървава диря ранените, които се бяха присъединили към тях през нощта, и сега вече нямаха сили да ги следват.
На площад Кастело се разделиха на три групи: едната през улица Толедо трябваше да отиде на помощ на площад Пи-ние; другите по улица Трибунале трябваше да стигне замъка Капуано; третите през Марина — до Стария пазар.
Покрити с прах и кръв, пияни от виното, с което ги бяха поили по пътя новото попълнение ладзарони започнаха да се вливат в редовете на тези, които бяха защитавали града предния ден.
Самите те веднъж победени, дошли на помощ на победените си братя, те не искаха да допуснат второ поражение. Всеки републиканец, който се сражаваше сам против шест, сега трябваше да порази още един или двама, а за да порази, трябваше не само да ги рани, но да ги убие, защото, както вече казахме, тези, които даваха някакви признаци на живот, продължаваха да се бият упорито до последен дъх.
И така, битката продължи почти до три часа, без някоя от страните да вземе превес. Салвато, Моние и Матийо Морис превзеха замъка Кармине и Стария пазар. Шампионе, Тиебо и Дюем завладяха замъка Капуано и придвижиха аванпостовете си до площад Сан Джузепе, а Дюем стигна до улица Трибунале. Келерман измина цялата улица Кристалине, докато Дюфрес, след ожесточени боеве, превзе Болницата за бедни.
И тогава, благодарение на изнемогата от двете страни, настъпи нещо като примирие: хората се бяха уморили да убиват. Шампионе се надяваше, че ужасният ден, когато ладзароните изгубиха четири или пет хиляди човека, ще им послужи за урок и те ще молят за милост. Но като не видя никакво желание за примирение от тяхна страна, под звуците на изстрелите главнокомандуващият написа на един барабан обръщение към народа на Неапол и поръча на своя адютант Вилньов, който отново беше поел задълженията си, да го предаде на неаполските магистрати. Като парламентьор, връчиха му тръба и бяло знаме. Но сред ужасния безпорядък, чиято жертва стана градът, магистратите бяха изгубили всякакъв авторитет. Патриотите, знаейки, че у дома ще ги убият, се криеха. Въпреки тръбата и бялото знаме, навсякъде, където се опитваше да мине, Вилньов срещаше само пушечни изстрели. Куршум проби седлото му и той трябваше да се връща пеша, без да може да запознае врага с прокламацията на генерала.
Ето я. Беше съставена на италиански, който Шампионе знаеше толкова добре, колкото и френския.
„Главнокомандуващият Шампионе до народа на Неапол.