Изпращам Ви почетен караул на църквата Сан Дженаро.
Шампионе.
Неапол, 4. плювиоз
Докато слушаше четенето на писмото, Микеле търсеше с поглед приятеля си Палиукела в тълпата, но като не го откри, избра четирима ладзарони, на които можеше да разчита както на самия себе си, и заедно с тях поведоха Салвато, след когото крачеше рота гренадири.
Малкият кортеж се отправи от площад Пиние към архиепископския дворец, разположен недалеч от мястото, по улица Ортичело, пресечката Сан Джакомо дей Руфи и улица Арческовадо, най-тесните и населени улици на стария Неапол. Французите още не бяха стигнали до тази част на града, където от време на време, за поддържане на духа, още се чуваха пушечни изстрели и където републиканците, минавайки, можеха да прочетат по лицата на гражданите само ужас, ненавист и учудване.
За щастие, Микеле, спасен от Палмиери, помилван от Шампионе, който вече се виждаше в униформа на полковник, яхнал прекрасен кон, искрено и с целия плам на простодушната си природа се беше отдал на французите и, марширувай-ки пред тях, крещеше с цялата сила на дробовете си: „Да живеят французите! Да живее генерал Шампионе! Да живее Сан Дженаро!“
Когато му се струваше, че лицата на хората се мръщеха, той хвърляше във въздуха шепа карлини, които му подаваше Салвато, и разясняваше на съотечествениците си с какво поръчение беше дошъл френският офицер. Като правило, изражението им веднага ставаше доброжелателно.
Освен това, Салвато, който беше живял в неаполитанските провинции и говореше на неаполитанското наречие, като жител на Порто Басо, се обръщаше от време на време към земляците си с думи, които, подкрепени от шепа карлини, също оказваха своето въздействие.
По такъв начин почетната стража стигна архиепископския дворец. Гренадирите се строиха под портика. Микеле произнесе дълга реч, за да обясни на земляците си своето присъствие. Той добави, че офицерът, който командваше гренадирите, беше спасил живота му и сега той молеше неаполитанци-те в името на старата им дружба, да не оскърбяват нито Салвато, нито неговите гренадири, които бяха станали сега защитници на Сан Дженаро.
XVI
САН ДЖЕНАРО И ВЕРГИЛИЙ
Микеле, Салвато и гренадирите му едва бяха изчезнали зад ъгъла на улица Ортичело, когато на Шампионе му хрумна една от тези идеи, които се раждат само в минути на озарение. Той реши, че най-доброто средство да разстрои редовете на ладзароните, които все още упорито се съпротивляваха, беше да предаде кралския дворец на всеобщ грабеж.
Той побърза да съобщи тази си мисъл на няколко пленени ладзарони, на които бяха върнали свободата, при условие че ще отидат при своите и ще ги накарат да вземат участие в проекта, като си дадат вид, че идеята е била тяхна.
За ладзароните това беше начин да се възнаградят за умората и пролятата кръв.
Съобщението имаше този успех, на който разчиташе Шампионе. Най-ожесточените, като видяха, че градът е почти превзет, изгубиха надежда за победа и затова решиха, че е по-изгодно да се заемат с грабеж, отколкото да продължат битката.
И действително, щом като ладзароните разбраха за позволението да ограбят кралския дворец, цялата тълпа сражаващи се побягна през улица Толедо до улица Трибунале към двореца, повличайки със себе си жени и деца, разбивайки вратите и наводнявайки трите му етажа.
За по-малко от три часа беше изнесено всичко, до оловните рамки от прозорците.
Палиукела, когото Микеле напразно търсеше на площад Пиние, за да му съобщи за успеха си, беше един от първите, които се втурнаха към двореца и го разгледа с любопитство и не без полза за себе си от избата до тавана и от фасадата към църквата Сан Фердинандо до тази, която гледаше към Дарсена.
Фра Пачифико, напротив, като видя, че всичко е изгубено, с презрение се отвърна от възнаграждението, предложено на униженото му мъжество, и безкористно, според уроците на честта и дисциплината, получени на фрегатата на адмирал Карачиоло, отстъпваше крачка по крачка и се биеше като лъв, лице в лице с врага. Най-после, през улица Инфраската и улицата на Капуцините, той се прибра в своя манастир, затвори след себе си вратата, остави магарето в обора, тоягата в пруста и се смеси с тълпата братя, които пееха в църквата „Деня на гнева“.
Беше необходимо голяма проницателност, за да се досети някой да търси в манастира и да разпознае под монашеското расо един от вождовете на ладзароните, били се с французите през трите дни от обсадата на Неапол.
От височината на крепостните стени Николино Карачиоло следеше хода на сраженията от 21, 22 и 23 януари и в минутата, когато получи възможност да се притече на помощ на французите, не пропусна да го стори пред очите на всички.