Не е необходимо да споменаваме, че вратата, която съединяваше покоите им, се отваряше по-често от всякога и че в който и да е час на деня и нощта херцогинята имаше достъп до заветната стая. В деня, когато стана от леглото, Луиза получи още едно писмо от Портичи. Джованина видя с какво вълнение господарката й взе писмото. Тя очакваше да види реакцията на Луиза след прочитането му. Ако в него се споменаваше нещо за предишното и ако Луиза попиташе за него, Джованина щеше да го потърси и би го върнала неразпечатано, обяснявайки своята разсеяност с грижите предизвикани от болестта на господарката й. Но ако Луиза не го потърсеше, Джованина щеше да го запази за всеки случай, като оръдие на мрачния замисъл, който още не беше узрял, но семената му вече покълваха в мозъка й.
Събитията следваха хода си. Те са известни: вече разказахме подробно за тях. Херцогиня Фуско, която принадлежеше към партията на патриотите, възобнови своите приеми и събираше в салоните си всички известни патриоти мъже и знаменити жени. Сред последните беше Леонора Фонсека Пиментел, с която скоро ни предстои да се срещнем. Въпреки, че душата й беше женска, тя на отстъпваше по смелост на мъжете и вземаше участие в политиката на родината си.
Политическите събития придобиха сега за Луиза, която преди никога не беше се интересувала от тях, първостепенно значение. Така че, колкото и добре да бяха осведомени посетителите на херцогиня Фуско, Луиза винаги знаеше всички подробности за приближаването на французите към Неапол. И действително, през последните три-четири дни тя знаеше точно къде се намират републиканците.
Беше получила в същност и две писма от Сан Феличе. В първото, където й съобщаваше за благополучното пристигане в пристанището на Палермо, той изразяваше съжалението си, че бурното море му е попречило да я вземе със себе си. Но нямаше нито дума за това, че я вика в Сицилия. Писмото беше спокойно и по бащински нежно, както винаги. Вероятно, кавалерът не беше чул или не беше поискал да чуе последния отчаян вик на Луиза.
Второто писмо съдържаше сведения за положението на двора в Палермо, подробности, които читателят ще узнае по-късно от нашия разказ. Но в това писмо, още по-малко, отколкото в първото, се изразяваше желание тя да напусне Неапол. Напротив, в него той й даваше съвети как да се държи при политически сътресения, които щяха да бъдат неизбежни в столицата и съобщаваше, че банкерът Бекер е уведомен за получаването на определена сума в разпореждане на Луиза Сан Феличе, която да й послужи при нужда.
В същия ден с писмото на кавалера в ръка, Андреа Бекер, когото Луиза не беше виждала от деня на посещението си в Казерта, се яви в Къщата с палмата.
Луиза го прие с присъщата й сериозна грация, благодари му, че е побързал да я посети, но го предупреди, че тъй като живее в пълно усамотение, е решила да не приема ничии визити в отсъствието на съпруга си. Ако й потрябват пари, тя сама ще дойде в банката или ще изпрати Микеле с разписка.
Това беше отказ по всички правила. Андреа разбра това и с въздишка си тръгна.
Луиза го изпрати до вратата и каза на Джованина, която беше дошла да я затвори след него:
— Ако някога господин Бекер дойде да ме търси, кажете му, че не съм в къщи.
Известна е фамилиарността, с която неаполитанските слуги се отнасят към своите господари.
— Ах, боже мой! — възкликна Джованина. — С какво този красив младеж успя да разгневи госпожата?
— С нищо не ме е разгневил, — студено отвърна Луиза. — Но в отсъствие на съпруга си няма да приемам никого.
Джованина, която непрекъснато се измъчваше от ревност, едва не възрази: „с изключение на господин Салвато“, но успя да се овладее и двусмислена усмивка беше единственият й отговор. Последното писмо, което Луиза получи от Салвато, носеше дата 19 януари. То пристигна на 20-ти.
Целият ден на 20 януари Неапол прекара в тъжно очакване, но тъгата на Луиза беше особено мъчителна. От Микеле тя знаеше за страшните приготовления за отбрана; от Салвато й беше известно, че френският главнокомандуващ се е заклел да превземе града на всяка цена.
Салвато умоляваше Луиза, ако бомбардират Неапол, де слезе в най-дълбоките подземия на къщата, за да се укрие от снарядите.
Тази опасност можеше да възникне главно в случай, че замъкът Сан Елмо не удържеше обещанието си и се появеше като враг на французите и патриотите. Сутринта на 21 януари Неапол беше обхванат от огромно вълнение. Замъкът, както си спомняме, беше вдигнал трицветното знаме.
Луиза почувствува радост, но не за едните или другите; тя никога не беше имала политически пристрастия. Въпреки всичко й се струваше, че тази подкрепа, оказана на французите и патриотите, ще намали опасността, която грозеше нейния възлюблен, защото, патриот по душа, Салвато беше станал французин по убеждения.