Същият ден при нея дойде Микеле. Микеле, един от народните вождове, решил да се бори до края за делото, което не разбираше напълно, но на което беше предан с цялата си душа, защото беше дело на средата, в която се беше родил. Микеле дойде да се прости с Луиза, в случай на нещастие и да й поръча да се грижи за майка му.
Луиза горчиво плака, прощавайки се с млечния си брат. Но тя оплакваше не само Микеле; половината от сълзите тя проливаше заради опасностите, които заплашваха Салвато.
Микеле, който сам плачеше и се смееше и приписваше всичките й сълзи на своя сметка, се стараеше да я успокои за съдбата си, като й напомняше предсказанието на Нано. Та нали, по думите на албанската магьосница, Микеле трябваше да умре като полковник и на бесилката. А той е само капитан и ако му предстои да умре, то ще бъде от нож или куршум, но не и от въже.
В същност, ако предсказанието на Нано се сбъдне за Микеле, то трябва да се сбъдне и за Луиза и ако Микеле умре на бесилката, Луиза трябва да умре на ешафода.
Алтернативата никак не беше утешителна.
Когато Микеле вече си тръгваше, ръката на Луиза го задържа, и устните й най-после отрониха думите, които отдавна напираха в гърдите й:
— Ако срещнеш Салвато…
— О, сестричке! — извика Микеле.
Двамата прекрасно се бяха разбрали.
Само час след раздялата им се дочуха първите оръдейни залпове.
Голяма част от неаполитанските патриоти, тези, които благодарение на преклонната си възраст или мирни занимания, не бяха призовани на оръжие, се обединиха около херцогиня Фуско. В салона й всеки час пристигаха известия за боевете. Но за Луиза тези известия значеха толкова много, че тя не можеше да ги приеме в гостната, в обществото, което се събираше при херцогинята. Сама, в стаята на Салвато, на колене пред разпятието, тя се молеше.
Всеки оръдеен залп отекваше в сърцето й. От време на време херцогиня Фуско посещаваше приятелката си и й съобщаваше сведения за придвижването на французите, но едновременно с патриотична гордост разказваше за чудесата от храброст, проявени от ладзароните при защитата на града.
Луиза отговаряше със стон. Струваше й се, че всеки снаряд, всеки куршум заплашва сърцето на Салвато. Нима тази ужасна борба ще продължава вечно? По време на събитията от 21 и 22 януари Луиза, без да се съблича, лягаше в леглото на Салвато и постоянно чуваше призивите на ладзароните: положението на херцогинята, като привърженичка на патриотите, не беше безопасно. Но Луиза беше далеч от това, което безпокоеше другите: тя мислеше само за Салвато и се тревожеше единствено за него.
На третия ден от обсадата, на разсъмване, стрелбата се прекрати. Дойде вестта, че французите са удържали победа по всички направления. Но те все още не бяха станали господа-и на града. Как ли беше завършила тази касапница? Жив ли беше Салвато? След трите оръдейни изстрела от замъка Сан Елмо по дворцовата колонада, шумът от битката съвсем утихна.
Тя скоро щеше да види Микеле или Салвато, ако не беше се случило някое нещастие, — Микеле, очевидно, първи, защото можеше да дойде по всяко време, докато Салвато, който не знаеше, че тя е сама, би се осмелил да я посети само нощем и по уговорения начин.
Луиза стоеше до прозореца, устремила поглед към Кияйи: оттам тя очакваше новини.
Часовете минаваха. Тя видя предаването на града, чу приветствените викове на тълпата, която съпровождаше Шампионе до гроба на Вергилий, научи за очакваното чудо с мощите на Сан Дженаро, — но всичко това премина встрани от съзнанието й, както призраците минават покрай главата на спящия.
Всичко това нямаше никакво отношение към новините, които тя очакваше, които желаеше, на които се надяваше.
Но да оставим Луиза до прозореца, да се върнем в града и станем свидетели на страданията на една душа, не по-малко развълнувана, от тази на Луиза.
Ясно е, за кого смятаме да говорим. Ако правилно сме обрисували външния и нравствен портрет на нашия герой, нашите читатели разбират с какво пламенно нетърпение младият офицер очакваше срещата с Луиза и как дългът на войника вземаше връх при всички обстоятелства над желанието на влюбения.
И така, той действуваше отделно от армията; беше далече от Неапол, а го прие без нито една жалба, без най-малкото възражение, макар прекрасно да знаеше, че е достатъчна само една дума за магнита, който го притегляше към Неапол, — и Шампионе, който изпитваше към него нежност, примесена с възхищение, веднага би го изпратил в предната бригада и би му предоставил възможността първи да влезе в Неапол.