Затова, когато се беше оказал на площад Пиние тъкмо навреме, за да спаси живота на Микеле, и притискаше до гърдите си младия ладзарони, сърцето му биеше от двойна радост — преди всичко, защото напълно се беше отплатил за оказаната му някога услуга, но и за това, че останал с него насаме, той би могъл да получи вести за Луиза, и би имал приятел, с когото винаги да говори за нея.
Но и този път той грешеше в очакванията си. Живото въображение на Шампионе веднага беше видяло в дружбата между Салвато и ладзароните нещо, от което би могъл да извлече полза. Породилата се в него идея да накара Сан Дженаро да извърши чудо, крепнеше в съзнанието му и той реши да поръча на Салвато охраната на катедралата и да назначи Микеле за водач на почетната стража.
Очевидно, този двоен избор беше удачен.
Но така Салвато не можеше да се отлъчи до утрешния ден, тъй като носеше голяма отговорност.
Затова пък, още щом гренадирите му достигнаха катедралата и се разположиха под портала й и на малкия площад, който стигаше до улица Трибунале, Салвато бързо прегърна Микеле и го поведе в катедралата, като произнесе само две думи, които включваха в себе си цяла вселена от въпроси:
— Как е тя?
И Микеле с дълбоко разбиране, произтичащо от тройното чувство на почит, нежност и признателност, каквито изпитваше към Луиза, му разказа всичко, от напразния опит на младата жена да замине със съпруга си, до последните думи, откъснали се преди три дни от дълбините на сърцето й: „Ако срещнеш Салвато…“
Последните думи на Луиза и първите думи на Салвато биха могли да се изтълкуват така:
— Обичам го вечно!
— Боготворя я още по-предано!
Макар чувството на Микеле към Асунта да не достигаше по размерите си любовта на Салвато и Луиза, младият ладзарони можеше да оцени висините, които му бяха недостъпни. И в прилив на благодарност, опиянен от радостта от живота, която младостта изпитва след голяма опасност, Микеле разтълкува чувствата на Луиза с дълбока правдивост и такова красноречие, на каквото тя сама никога не би се осмелила, и от нейно име, въпреки че не беше му го поръчала, той двадесет пъти повтори това, което Салвато не се уморяваше да слуша, — че Луиза го обича.
Микеле говореше, а Салвато слушаше — така те прекарваха времето си, докато Луиза, подобно на сестра Ана, тревожно гледаше пътя от Кияйи, с надеждата да види някого.
XVIII
ОБЕТЪТ НА МИКЕЛЕ
Нощта тихо се спусна над земята. Докато още оставаше надеждата да различи нещо в здрача, Луиза не откъсваше очи от прозореца. Само от време на време погледът й се вдигаше към небето, като че ли питаше Господа, не е ли при него този, когото тя напразно търсеше на земята.
Около осем часа й се стори, че зърна в тъмното човек, кой-го приличаше на Микеле. Този човек се спря до вратичката към градината. Но преди да успее да почука, Луиза извика: „Микеле!“ — и сянката отвърна: „Сестричке!“
Той се хвърли но посока на гласа, и тъй като прозорецът беше само на осем или десет фута от земята, по грапавините на камъните в стената бързо се изкатери на балкона и през прозореца скочи в столовата.
При първия звук от устата на Микеле и при първия поглед към него, Луиза разбра, че няма от какво да се опасява — толкова спокойно и радостно беше лицето на младия човек. Но най-много я порази необикновения костюм на млечния й брат.
Той носеше шапка, напомняща улански кивер, украсена с пера; тялото му беше покрито с къс небесносин мундир, със златни галони на гърдите и златни маншети на ръкавите; от лявото рамо висеше червен долман, който не отстъпваше по богатство на мундира. Сиви панталони със златен ширит довършваха костюма му, който изглеждаше още по-внушителен благодарение на огромната сабя, получена в дар от Салвато, която, трябва да бъдем справедливи към владетели й, не беше бездействала през последните три дни.
Това беше униформата на полковник от народната армия, която главнокомандуващият беше побързал да изпрати на ладзароните, като узна за предаността му към Салвато.
Микеле веднага се преоблече и без да казва на Салвато нито дума за причината на исканата от него милост, го помоли за един час отпуск и веднага получи разрешение.
Той за миг се озова в дома на Асунта, където появяването му в такъв час и такъв костюм изуми на само младата девойка, но също стария Басо Томео и тримата му синове, двама от които превързваха раните си в ъгъла. Микеле се спусна към шкафа, избра най-красивия костюм на любимата си и, като го сгъна, го пъхна под мишницата си. После, като й обеща да се върне на другата сутрин, изчезна с няколко скока, изговаряйки високо няколко неясни фрази, за които спокойно би могъл да бъде провъзгласен за глупак, ако този прякор отдавна вече не украсяваше името му.