Разстоянието от Маринела до Мерджелина не беше малко, трябваше да се пресече целия Неапол, но Микеле така добре познаваше проходи и улички, които биха могли да съкратят пътя му, че успя да стигне до Луиза само за четвърт час и ние видяхме как, за да съкрати още повече разстоянието, той скочи през прозореца, вместо да влезе през вратата.
— Преди всичко, — възкликна Микеле като скочи в стаята, — знай; той е жив, здрав, не е ранен и те обича като побъркан!
Луиза извика от радост. После, обхваната от нежност към млечния си брат, с която се смесваше щастието от донесените вести, тя го прегърна, притисна го до сърцето си и прошепна:
— Микеле! Скъпи Микеле! Колко се радвам да те видя!
— Да, наистина можеш да се радваш. Ние с тебе можеше изобщо да не се видим. Ако не беше той, щяха да ме разстрелят.
— Ако не беше той… — повтори Луиза, макар прекрасно да разбираше за кого става дума. — Кой е той?
— Той, дявол да го вземе! Кой друг, ако не сеньор Салвато, можеше да им попречи да ме разстрелят? Кой друг би се обезпокоил, че няколко куршума могат да надупчат бедния ладзарони? А той долетя и каза: „Това е Микеле! Той ми спаси живота и ви моля да го помилвате“. После ме прегърна, целуна ме като брат и техният главнокомандуващ ми даде чин полковник, а това доста ме приближава към бесилката, скъпа сестричке!
После, като видя, че млечната му сестра не може да го разбере, добави:
— Но работата не е в това. В момента, когато щяха да ме разстрелят, дадох обет, в който участваш и ти.
— Аз?
— Да, ти. Дадох обет, че ако остана жив… А за това, повярвай, имаше толкова малка надежда… дадох обет, че в този ден заедно с тебе, сестричке, ще отида да се помоля на Сан Дженаро. Значи, нямаме време за губене и за да не се учудват хората, че такава знатна дама като тебе се мъкне по улиците на Неапол под ръка с Микеле-Глупака, макар че той сега е полковник, донесох ти рокля, в която няма да те познаят. Ето!
И той хвърли в краката на Луиза пакета с дрехите на Асунта.
Луиза разбираше все по-малко; но тайният инстинкт й подсказваше, че във всичко това се крие някакво радостно преживяване за нейното, изведнъж разтуптяло се сърце. Тя не знаеше какво щеше да е то, а може би и не искаше да проникне в тайнственото предложение на Микеле, за да не се почувствува принудена да откаже.
— Добре. — каза Луиза. — Да вървим. Да вървим, щом си дал обет бедни ми Микеле. И щом смяташ, че дължиш живота си на този обет, то трябва да го изпълниш, иначе може да се случи нещастие. Освен това, никога, уверявам те, не съм била толкова настроена за молитва, както сега. Но… — добави тя плахо.
— Но какво?
— Помниш, че той ме беше помолил да оставям отворен прозореца към уличката, а също и вратата на стаята му.
— Е, — каза Микеле, — прозорецът и вратата отворени ли са?
— Да. Представи си, какво може да си помисли той, ако ги намери затворени?
— Това наистина много би го огорчило, кълна ти се. Но, за нещастие, от както сеньор Салвато се излекува, той вече не е свободен, и тази нощ е дежурен, и тъй като не може да напусне поста си до единадесет сутринта, да затворим всички прозорци и врати и да се отправим към Сан Дженаро.
— Да вървим, — въздъхна Луиза, отнасяйки в стаята дрехите на Асунта, докато Микеле отиде да затвори вратите и прозорците.
Когато влизаше в стаята с прозорци към уличката, Микеле забеляза някаква сянка, която се плъзна към най-тъмния ъгъл. Тъй като зад това можеха да се крият лоши намерения, той закрачи напред с протегнати ръце.
Като видя, че е открита, сянката също пристъпи и каза:
— Това съм аз, Микеле. Тук съм по разпореждане на госпожата.
Микеле позна гласа на Джованина и тъй като всичко изглеждаше твърде правдоподобно, забрави безпокойството си и започна да затваря прозорците.
— Ако дойде сеньор Салвато? — попита Джованина.
— Няма да дойде, — отвърна Микеле.
— Да не се е случило нещастие? — попита девойката с тон, който издаваше нещо повече от обикновен интерес. Тя разбра своята непредпазливост и веднага добави: — Ако е така, трябва да съобщим на госпожата, колкото се може по-внимателно.
— Госпожата знае всичко, което трябва: със сеньор Салвато не се е случило нищо лошо; той просто ще остане там, където се намира в момента, до утре сутринта.
В този момент се чу гласът на Луиза, която викаше камериерката си.
Джованина, замислена и намръщена, бавно тръгна към господарката си докато Микеле, който беше привикнал към странностите на младата девойка и даже не се стараеше да си ги обясни, продължаваше да затваря прозорците и вратите, които Луиза поне двадесет пъти беше обещавала в себе си да не отваря и все пак, през последните три денонощия държеше широко разтворени.