Когато Микеле се върна в столовата, Луиза вече беше приключила с тоалета си. Ладзароните извика от учудване: никога още неговата млечна сестра не му беше изглеждала толкова красива.
Джованина от своя страна гледаше господарката си с някакъв странен поглед: в него имаше скрита завист. Тя прощаваше на Луиза красотата й в одеждите на знатна дама; но дъщерята на народа не можеше да й прости, че тя беше прелестна дори в дреха от простолюдието.
Колкото до Микеле, той се възхищаваше от Луиза чистосърдечно и наивно и, без да се досеща, че всяка негова похвала е като удар с нож в сърцето на камериерката, не преставаше да повтаря възторжено:
— Не, виж, Джованина! Колко е красива!
И действително, Луиза цялата сияеше, не само от красота, но и от щастие.
След толкова дни на мъка и страдание чувството, с което се беше борила толкова дълго, взе връх. Тя за първи път обичаше Салвато, без да мисли и съжалява, почти без угризение на съвестта.
Нима не беше направила всичко, което беше по силите й, за да избегне тази любов? И не беше ли прикована тук, в Неапол, от самата съдба, която й беше попречила да последва мъжа си. Или искрено вярващото сърце, като това на Луиза, не може да повярва в съдбата? Ако съдбата не беше я задържала, значи, беше самото провидение. А щом такава е волята на провидението, защо да се бои от щастието, което беше благословил сам Бог!
И тя радостно каза на своя млечен брат:
— Чакам, Микеле. Виждаш, че съм готова!
После първа се спусна по стълбата.
Джованина не успя да се сдържи и хвана Микеле за ръкава.
— Къде отива синьората? — попита тя.
— Да благодари на Сан Дженаро за това, че е благоволил да спаси днес живота на скромния му слуга, — отвърна ладзароните, като бързаше да догони младата жена и да й предложи ръката си.
Откъм Мерджелина, където нямаше никакви боеве, Неапол представляваше твърде мирно зрелище. Улица Кияйи беше осветена по цялото протежение и френските патрули се разхождаха всред тълпата, която, радостна че беше избягнала опасността, заплашвала населението цели три дни, проявяваше възторга си при вида на републиканския мундир, като размахваше кърпички, подхвърляше шапките си и крещеше: „Да живее Френската република! Да живее Партенопейската република!“
И действително, въпреки че републиката в Неапол още не беше провъзгласена и щяха да я обявят на другия ден, всеки вече знаеше каква ще бъде формата на управление. На улица Толедо зрелището малко се помрачи. Оттук започваше редица от къщи, горящи, или ограбвани. Едни бяха вече само куп димящи развалини; други, без врати, без стъкла и прозорци, с търкалящи се пред фасадата парчета от разбити темели, навеждаха на мисълта, че тук са действали ладзароните и че грабежът е продължил поне няколко дни. Към няколкото пункта, определени за убитите и ранените, там, където по паветата се разливаха локви кръв, приближаваха каруци, натоварени с пясък и въоръжени хора го хвърляха с лопати, докато други, с гребла, го изравняваха, както това правят в Испания по време на корида, когато от арената изнасят трупове на бикове, коне, а понякога и хора.
На площад Меркатело зрелището стана още по-страшно. Пред Йезуитския колеж, на кръглия площад, бяха устроили походна болница и докато едни ладзарони пееха, песни против кралицата, палеха фойерверки и стреляха с оръдията във въздуха, други яростно разбиваха статуята на Фердинанд I, която стоеше под колонадата и вдигаха труповете.
Луиза с въздишка отвърна глава и продължи пътя си.
При Порта Алба беше струпана барикада, сега наполовина разрушена, а отпред, на ъгъла на улица Сан Пиетро а Майела, догаряше някакъв дворец и рухвайки под напора на дивата стихия, хвърляше в небето огнени снопове, неотстъпващи по ярост на фойерверките.
Треперейки, Луиза се притисна към Микеле. Страхът й, обаче се примесваше с друго, радостно чувство, причината за което тя не можеше да разбере. Само, колкото повече се приближаваше към старата църква, крачките й ставаха все по-леки. Сякаш ангелите, които бяха възнесли на небето Сан Дженаро, й даваха криле, за да литне по стълбите към църквата.
Микеле отведе Луиза в едно от най-тъмните кътчета на катедралата; той постави пред коленете й стол, постави друг до него и каза на млечната си сестра:
— Сега ще се върна.
И той изчезна.
Стори му се, че познава в офицера, който замечтано се облягаше на една от колоните, Салвато Палмиери. Микеле се приближи и разбра, че не беше се излъгал.