— Генерале, елате с мен, — каза Микеле. — ще видите нещо, което кълна се, ще ви достави радост!
— Нали знаеш, че не мога да оставя поста си.
— Но това е тук, в църквата!
— Е, щом е така… — отвърна снизходително младият човек и го последва.
Влязоха в катедралата и при светлината на кандилото, което осветяваше слабо малкото енориаши, дошли да прочетат вечерната си молитва, Микеле показа на Салвато една млада жена, която се молеше с целия плам на вярваща душа.
Салвато трепна.
— Виждате ли? — попита Микеле.
— Кого?
— Жената, която се моли толкова разпалено.
— Да, и какво?
— Това, мой генерале, че докато дежуря вместо вас, и то много усърдно, бъдете спокоен, отидете и коленичете до нея. Не знам защо, но ми се струва, че тя ще ви съобщи добри вести за моята сестричка Луиза.
Салвато изгледа Микеле учудено.
— Вървете, вървете — каза му ладзароните и леко го побутна.
Салвато се подчини, но преди да успее да коленичи до нея, тя са обърна при звука от стъпките му и го позна. Слаб вик, съобразен с величието на мястото, се откъсна от гърдите на двамата.
Като чу този вик, звънящ от неизразимо щастие, който показваше, че задачата му е изпълнена успешно, Микеле почувства такава огромна радост, че въпреки високия си чин и тържествената обстановка, която беше приглушила слетия в едно радостен възглас на двамата влюбени, той, като излезе от катедралата, изрази чувствата си с цял ред необуздани скокове, както беше сторил на излизане от дома на Асунта.
Ако съдим от гледна точка на нашия морал, то постъпката на Микеле, който имаше за цел да сближи двамата влюбени и изобщо не мислеше, че уреждайки щастието на едни, прави нещастен другиго, тази постъпка, разбира се, би ни се сторила необмислена и дори достойна за порицание. Но обикновеният неаполитанец не е толкова чувствителен и ако някой беше казал на Микеле, че сега е постъпил зле, той много би се учудил, тъй като беше уверен, че току-що е извършил най-прекрасната постъпка в живота си.
Вероятно, той би могъл да отговори, че устройвайки първата среща на влюбените в църква и въвеждайки я по този начин в рамките на строгата благопристойност, беше извисил тази среща насаме, която на всяко друго място би била подвластна единствено на случая.
Но, в интерес на истината, трябва да кажем, че славният ни приятел дори не беше помислил за това.
XIX
САН ДЖЕНАРО, ПОКРОВИТЕЛЯТ НА НЕАПОЛ
Ние вече говорихме за това, какво въздействие имаше в Неапол обещанието на Шампионе, че на другия ден Сан Дженаро ще извърши чудо.
Шампионе поемаше голям риск. Ако чудото не се извършеше, щеше да му се наложи да усмирява втори бунт; ако пък светията се покажеше благосклонен, щеше да настъпи спокойствие и да бъде основана Партенопейската република.
За да обясним огромната популярност на Сан Дженаро, ще кажем с няколко думи, на какви заслуги се дължи тя.
Сан Дженаро не е обикновен светия, когото почитат навсякъде. Не му строят църкви, както на свети Петър и Павел, във всички страни. Сан Дженаро е местен светия, неаполитанец и патриот.
Сан Дженаро е живял през първите векове на християнството. Той е проповядвал словото Христово в края на III и началото на IV век и покръстил хиляди езичници. Както всички проповедници на истинската вяра, той си навлякъл гнева на императорите и бил подложен на мъчения през 305 година.
Принудени сме, за да обясним чудото на Сан Дженаро, да разкажем някои подробности за това мъченичество.
Превъзходството на Сан Дженаро над останалите светии, както говорят неаполитанците, е неоспоримо. И наистина, другите светии приживе и дори след смъртта си правят чудеса, които, оспорвани от философите, достигат до нас под формата на неясно, полудостоверно предание, докато чудото на Сан Дженаро, напротив, е живо и днес и се извършва два пъти всяка година, за слава на Неапол и за велик срам на всички безбожници.
Преди всичко гражданин, Сан Дженаро обича истински единствено родното си място и се грижи само за него.
Ако целият свят заплашваше да рухне върху Хорациевия мъдрец или ако се задаваше втори потоп, Сан Дженаро не би помръднал и пръста си. Но когато ноемврийските порои заплашват да удавят реколтата, когато августовските жеги пресушават водоемите в любимия край, Сан Дженаро обръща небето и земята, за да може през ноември да грее слънце, а през август да вали дъжд. Ако Сан Дженаро не беше го взел под особеното си покровителство, то вече десет века Неапол не би съществувал или би се смалил до едно градче от типа на Поцуоли и Байя. Наистина, няма друг град в света, който толкова често да е бил завоюван и да е попадал под чуждо иго. Но, благодарение на неуморимата дейност на патрона му, завоевателите си отиват, а Неапол остава.