— О, Ема! Не трябва да полагаш толкова усилия заради мен. Какъв смисъл има? Вместо мене редно е ти да отидеш на бала — каквато си млада, хубава, стилно облечена, трябва да се възползваш от своите шансове.
— Мило мое, ще имам достатъчно шансове занапред. Само си представи, както явно прави сестра ми Маргарет, колко потресаващо ще се разшири нашият кръг от съседи, когато Пенелъпи и нейният доктор се върнат и настанят в Клисъкс. Задоволявам се да чакам тая блажена епоха. Междувременно е несправедливо ти да стоиш вечно затворена тук, защото имаш, мисля, цял куп познати, на които ще е приятно да те видят на бала, докато аз нямам никакви приятели и се стеснявам, когато пред мен се изпречат толкова чужди хора.
— А не е ли именно балната зала мястото, където стават запознанствата? Когато дойде времето за по-следващия бал, ще бъде твой ред да присъстваш. Няма да приема никакъв отказ. Но засега, скъпа сестричке, ти всъщност имаш една приятелка, у която следва да се отбиеш. Определено трябва да се отговори без повече бавене на любезността й да ни посети миналата седмица.
— Мисис Блейк. Права си. Ще отида още тази сутрин.
— Бих желала да те придружа, но докато старата ни бавачка все още куца, не смея да се отдалеча много от къщата, защото на татко може да му е нужна помощ…
— Не, за това не може и да се помисли. Пък и аз добре си спомням нейната къща. Не е ли същата, където едно време живееше старата мисис Хеншоу, която често ни даваше джинджифилови курабийки с формата на човечета?
— Точно така, не много навътре в парка, след като се прекосят вратите. Бих предложила старият Пийзмарш да те закара с файтона, но сега има много работа — строи новия кокошарник. Ако нямаш нищо против да караш кобилата сама, колата е на твое разположение — ще бъде по-представително, ако се появиш така…
— О, не, скъпа моя сестричке! Не ми трябва файтон, мога да извървя пеша една миля. Ще ми бъде много приятно.
— Алеята вероятно ще е доста кална — колебливо произнесе Елизабет. — По-добре да защипеш с карфици фустите си.
— Не се безпокой. Ще си сложа обувки с дървени подметки, след като арбитърката на модата от Кройдън вече ни напусна — с дяволита усмивка каза Ема.
Предпазена по този начин, тя потегли с намерението да се наслади на приятната разходка по слизащия надолу варовиков коларски път, където ледът върху локвите бе образувал причудливи рисунки. Бе сухо ветровито зимно утро и високо горе плаваха огромни облаци. Ема, която изпитваше удоволствие да бъде сама, се надяваше, че тъкмо този ден местната хайка ловци няма да се събира в замъка Озбърн и че не я заплашва опасност да срещне Том Мъсгрейв и неговия приятел.
Множество мисли изпълваха съзнанието й. Тя не можеше да скрие от себе си дълбокото разочарование от брат си Робърт и неговата съпруга. Робърт, когото тя помнеше от детските си години като мил и грижовен по-голям брат, се бе превърнал, вероятно под влиянието на Джейн, в дребнав, скучен, пресметлив мъж. Като глава на семейството, какъвто щеше да стане след смъртта на баща им, той не би могъл да служи за опора и утеха на сестрите си. А Ема знаеше от Елизабет, че естественият развой на нещата правеше невъзможно дългото забавяне на тази смърт. „Така ми каза брат ни Сам — довери Елизабет на Ема със сълзи на очи. — Сам е добре запознат със състоянието на татко, а той е много способен лекар, независимо какво мисли за него семейство Едуардс. Сам смята, че баща ни никога не е успял напълно да превъзмогне скръбта си от дългото боледуване и смъртта на мама и че тази скръб просто го я изяла отвътре.“ Ема бе видяла Сам за последен път, когато той бе десетгодишен, но бе склонна да се довери на мнението му. Тя долавяше, че баща й доброволно се сбогува с живота и спокойно очаква да се пренесе в друг, по-добър свят. Това й причиняваше огромна мъка, тъй като през месеците след завръщането си вкъщи тя дълбоко се бе привързала към благия стар джентълмен и не можеше да си представи как ще продължат да живеят без него. Колкото и уединен начин на живот да водеше по необходимост, неговият спокоен твърд дух властваше над цялата къща. След смъртта му сестрите щяха да бъдат принудени да напуснат пасторския дом, който минаваше във владение на следващия енорийски свещеник, и къде можеха да отидат? Съществуваше мрачната вероятност Робърт и Джейн да се окажат задължени да ги приемат в дома си в Кройдън — перспектива, която ужасяваше и най-храброто сърце. Ема почти се изкушаваше да помоли в писмо за помощ леля си в Ирландия, но като се имаше предвид изключително силната взаимна нетърпимост между самата нея и новия съпруг на леля й, това щеше да остане като последно средство.