„Може би пък брат ни Сам ще успее да подобри материалното си положение — с надежда помисли Ема — и да има дом, в който да прибере Елизабет и мене.“ Тъй като Сам в момента бе млад лекар, борещ се да си създаде име в Гилфорд, това не изглеждаше много вероятно. Разбира се, Пенелъпи, след като се установеше в Клисъкс с доктор Хардинг, можеше да предложи да приюти сестрите си, но тази възможност като най-неприемлива засега оставаше на най-заден план. „Колко странно — помисли си тя, — че баща ми, толкова мил човек, е могъл да създаде три такива ужасно неприятни деца като Робърт, Пенелъпи и Маргарет!“
В този момент, укорявайки се за недоброжелателните си мисли „Какво би си помислил татко за мене?“ — Ема свърна в отворената врата на Озбърн Парк. Нямаше къщичка за пазач, откъдето да се охранява този вход, който се ползваше съвсем рядко; главният се намираше на срещуположната страна, пет мили по на юг. Пътят минаваше между горичка от дъбове и лешници и трънлив плет, с вплетени къпинови храсти. Ема си спомни как бе идвала тук като малко момиченце със сестрите си, за да бере къпини, а после ходеше за мляко и джинджифилови курабийки в къщата на милата стара мисис Хеншоу, която имаше чекрък и предеше прежда от овча вълна, събрана от децата по тръни и гъсталаци.
„Колко отдавна беше всичко това — помисли тя тъжно, докато вървеше по пълния с локви път, който извиваше между две полегати тревисти височинки, където пасяха овце. — Колко щастливи бяхме тогава!“
Пред нея се намираше друга врата и две малки къщи точно толкова големи, че да се избегне думата „къщурки“. Бяха с проста квадратна форма, всяка имаше веранда с колони и бе разположена в скромна градина на фона на бледоморава горичка от бодлива зеленика и дъбови дървета. Едната къща бе заета от мисис Блейк и децата й, а другата — от мистър Най, иконома на лорд Озбърн.
Ема наближаваше къщите, когато чу зад себе си приглушен тропот на копита. Обърна се и видя мистър Хауард да язди към нея на сив нисък набит кон.
Лицето му светна, щом я съзря. Повдигна шапка и слезе от коня.
— Добър ден, мис Уотсън! На едно и също място ли отиваме?
— Сигурно, сър, тоест, ако сте тръгнали да посетите сестра си — усмихнато отвърна Ема.
В този момент вратата на най-близката къща рязко се отвори и оттам стремително изскочи група деца, които се оказаха трите малки момченца на мисис Блейк, следвани от бавачката с бебето на ръце.
— Вуйчо Адам! Вуйчо Адам! Ще се разходиш ли с нас? Или ще поиграеш на ловене на топка с купи?
— Което вие предпочитате. Къде е майка ви? И къде са ви добрите обноски? Мис Уотсън е дошла да ви посети и искам да чуя вашите поздрави.
— Добър ден, мис Уотсън! — отговориха всички в хор, а Чарлс плахо пристъпи напред и пое ръката на Ема.
— Ще дойдете ли на разходка с нас, мис Уотсън? Може ли да ви покажем ледницата?
— Ако има време — засмя се тя, — ще се радвам да я видя.
— Както разбирам, вие вече познавате Джордж, Франк и малката ми племенница? — осведоми се мистър Хауард.
— Да, имах това удоволствие. А сега съм дошла с надеждата да се запозная с домашната зайка и да видя сбирката от диви кестени.
— Елате да заобиколим къщата, за да видим зайката Хариет — подкани Чарлс, дърпайки Ема към градината, която представляваше приятна смесица от розови храсти и зелки, шипки и зеленчукови лехи.
— Мисля, че най-напред трябва да поздравя майка ви — възрази Ема.
За щастие в този момент самата мисис Блейк се появи на вратата, загърната в плътно топло наметало.
— Скъпа мис Уотсън! Извинете за това неофициално посрещане. Много се радваме да ви видим тук, нали, деца?
— Да, мамо! — извикаха всички.
— Много ли сте изморена от ходенето пеша, искате ли да влезем вътре, за да се подкрепите с малко угощения? Или най-напред да се разходим в парка?
— О, паркът, разбира се! Много съм любопитна да видя тази ледница.
— Отлично. Зайката Хариет и кестените можем да покажем на връщане — утеши мисис Блейк Чарлс, чието лице бе помръкнало. — Тогава се надяваме, че мис Ема ще влезе и ще си хапне студено месо с нас. При тези разходки, мис Уотсън — добави тя, — сме възприели обичая брат ми да води Дапъл за поводите, а момчетата да го яздят поред. Така никой не се преуморява.
— Но вие също може да пояздите, мис Ема, ако се уморите — учтиво предложи малкият Джордж.
— Благодаря ти, миличък, но се боя да не падна. Не съм свикнала да яздя на мъжко седло — отвърна му Ема.
Малката Софи и бавачката й останаха в градината, а компанията тръгна напред през тревата. Беше ясно, че в този вътрешен участък от Озбърн Парк бяха направени подобрения със старание и вкус. Умело създадени просеки през групи млади дървета насочваха погледа към изкуствено езеро с извита форма, като на най-тясното място над водата се простираше изящен мост с висок свод. А още по-нататък, в самия край на парка, се извисяваше замъкът Озбърн, за който Ема имаше мъгляви спомени отпреди четиринайсет години, тъй като го бе виждала само един или два пъти. Сега тя го разгледа внимателно и с интерес и осъзна, че онова, което с детската си невинност бе смятала за кули и назъбени бойници от далечен исторически период, бяха всъщност сравнително скоро добавени съоръжения.