Съпругът ми, капитан О’Браян, все още не е изпълнил обещанието си да ме отведе в собствения си дом Карахой в графство Корк. Всъщност понякога започвам да се чудя дали действително съществува подобен дом. Когато повдигнах въпроса пред моя девер, мистър Фъргъс О’Браян, той избухна в гръмогласен груб смях и ми заяви, че „онова място си е направо развалина“ и че тук ми било много по-добре. Както можеш да си представиш, това ме изпълни с най-мрачни предчувствия. Засега ние все още живеем с мистър Фъргъс в неговия дом, замъка Нока. Замък! По-скоро прилича на приют, отколкото на замък. Един Господ знае колко бедняшки семейства се тъпчат в приземния етаж, а пък домакинството на моя девер се води с абсолютна небрежност от една дебела повлекана на име мисис Хегарти, за чиито разностранни задължения мога само да се досещам. Тя се разхожда боса, с провиснало по гърба й огромно валмо черна коса и се държи към мене много неучтиво.
Моя скъпа Ема, колко често, колко твърде често копнея отново да съм с тебе в нашето уютно жилище Форгейт. Колко сигурни, щастливи и доволни се чувствахме, когато посещавахме заемната библиотека, пиехме кафе в „Дъбовете“, срещахме се с познати в Абатството. Тук нямам нито познати, нито посетители, освен отец Малони, който ходи на лов със съпруга и девера ми пет дни в седмицата, и разбира се, няколко невъзпитани хора, които при най-малката възможност нахлуват в долните етажи.
Не зная колко дълго здравето ми ще издържи на този постоянен дъжд, на студените стаи, на отвратителната храна, поднасяна в противно състояние, и на грубо пренебрежение. И моят съпруг не е тъй чаровен като преди, не е така нежен — но по този въпрос съм длъжна да не давам воля на перото си. Устните ми са запечатани.
Не ми пиши на този адрес, мила Ема, защото капитан О’Браян предлага следващата седмица да заминем за град Дъблин, където трябва да присъстваме на конните надбягвания. Надеждите ми за по-големи удобства там са помрачени от пронизващ страх, че съпругът ми ще загуби огромни суми на залагания и в хазартни игри, както стори, когато преминавахме през този град на път за тук.
Ще ти пиша отново, когато съм в състояние да ти дам някакъв сигурен адрес в Дъблин.
Двете сестри втрещени се вторачиха една в друга.
— О, горката леля Марая! — прошепна Елизабет. — Спомням си какво каза ти: тонът на предишните й писма те кара да се опасяваш, че тя е започнала да се разкайва за прибързаността си, че не е тъй щастлива, както е очаквала да бъде, но не съм предполагала, че нещата са толкова зле…
— Чувствам се безпомощна, напълно лишена от възможност да направя каквото и да е.
Ема втренчено се загледа в нечетливото и зацапано с черно мастило писмо не леля си, сякаш то можеше да й разкрие някаква следа, която да й подскаже къде се намира подателката в момента.
— Тя вече несъмнено е в Дъблин, но кой знае какъв й е адресът? Нямам никакви пари — не мога да отпътувам за Ирландия. А дори да имах — къде да я търся? Пък и да я намеря, каква помощ бих могла да й окажа? Какво да сторя? Тя е омъжена за този ужасен човек. О, ако само имахме на разположение някой разумен мъж, който да ни помогне и да ни даде съвет; ако само Робърт не бе такъв, какъвто е…
— Или ако можехме да кажем на баща ни, но не бива да го правим — съгласи се Елизабет. — Защото тревогата би влошила състоянието му… Единствената му сестра, която се бе устроила така добре и беше толкова жизнерадостна, да се окаже в подобно тъжно и тревожно положение… Боже, колко ужасно се е променил животът й.
Двете сестри замълчаха, мислейки със смут и дълбока загриженост за своята нещастна леля.
— Не разбирам как може да си тъй убедена, Елизабет — внезапно избухна Ема, — че в женитбата е най-голямата надежда на жената. Та бракът е пълен с несигурност! Стократно бих предпочела да остана стара мома, отколкото да направя някоя ужасна грешка подобно на леля.
— Но — възрази Елизабет — мислиш така, защото не си се влюбвала още, Ема. Когато любовта влиза през вратата, разсъдъкът бяга през прозореца. И в крайна сметка бедната леля Марая е извършила само една подобна грешка. Първият път изборът й е бил както разумен, така и достоен.
— Е, аз съм по-добре осведомена от тебе — отвърна Ема — и мога да ти кажа, че, както леля сподели с мене, вуйчо Търнър не е бил първият й избраник. Ухажвал я е млад лейтенант от флота, в когото тя е била много влюбена, но нейните родители не позволявали да се оженят, преди малко да се издигне в професията си. Не му било съдено на клетия до го постигне, тъй като намерил смъртта си в битката при Сангре Гранде, а после леля била убедена от дядо и баба да приеме вуйчо Търнър. Трябва да кажа, че той се оказа изключително нежен и грижовен съпруг и й остави огромно състояние.