— Мис Ема, позволете ми да ви отведа в къщата. Чаша вино…? Може би вашата сестра…
— Не… не… Елизабет замина в града. Чувствам се по-добре тук на свеж въздух.
— Става студено.
— След минута ще ми мине. Аз съм… аз съм ви много признателна за съчувствието. — И в отчаян опит да промени положението и да му придаде естественост добави: — Няма ли да влезете вътре и да видите баща ми? Вие сте твърде скъп приятел, за да е нужно да се съобщава за пристигането ви…
— Ей сега — отвърна той. — Аз действително дойдох да видя мистър Уотсън. С Първис заедно обмисляхме… всъщност очаквам го да пристигне всеки момент. Само че, мис Ема, не мога да ви оставя сама така разстроена. Мой дълг като свещеник… и, разбира се, мое искрено желание е да ви помогна. Да ви дам съвет. Не бихте ли могли да ми кажете какво ви тревожи толкова? Какво се е случило с вашата леля?
И той седна на пейката до нея.
Ема се намръщи и леко се отмести встрани.
Първото й чувство при звука на гласа му бе искрено облекчение и радост. Тук бе човекът, на когото най-много сред всички останали би предпочела да се довери. Ала като на приятел, не като на свещеник. Изглежда той се въздържаше да подходи към нея като приятел. Собственическата ревност на лейди Озбърн скоро щеше да отрови всякакви подобни отношения. Приятелство не бе предложено. „Мой дълг е да ви помогна“ — беше казал той.
„Не се нуждая от вашия дълг — помисли Ема. — Няма да ми помогне.“
И все пак тя не можеше да отрече, че самото му присъствие носеше някаква утеха и разведряване.
В този момент съвсем спонтанно, Ема извади писмото на мисис О’Браян и го показа на мистър Хауард.
Той го прочете бавно, мълчаливо, със стиснати устни. После й го подаде обратно.
— Скъпо дете — каза той. — Наистина ви съчувствам най-искрено. Фактът, че леля ви сама си е виновна за трудното положение, в което е изпаднала, не би могъл да облекчи вашите страдания. Но той не бива и да се забравя. А и жените често приемат прекалено сериозно подобни въпроси. Леля ви може би преувеличава. Да се надяваме, че нещата не са толкова лоши, колкото ги описва.
„Какво ви кара да се надявате? — помисли си ядно Ема. — Не виждам основания за подобна оптимистична перспектива.“
Тя каза студено:
— Леля ми няма склонност към преувеличения. Много пъти съм била свидетелка как с лекота посреща трудностите и запазва високия си дух в беда.
— Подобни новосъздадени връзки след време често щастливо улягат. В края на краищата тази двойка не се е оженила много отдавна. Може би й е необходимо приспособяване. И това ще стане.
„От страна на кого? — помисли си Ема. — На мене са ми известни повече неща за семейния живот, отколкото на вас, любезни ми господине. Живяла съм с женена двойка в продължение на четиринайсет години. А вие не сте.“
— Никога не съм харесвала този човек! — избухна тя. — Винаги съм го смятала за неискрен и не съм вярвала на големите му приказки за огромни богатства в Ирландия. Ако само бях намерила някакво средство да разсея заблудата на леля си, да я предпазя, да я възпра от подобна стъпка…
Той бе шокиран.
— Скъпа мис Ема! В никакъв случай не сте имали право да вършите подобно нещо. Вие, младо момиче! При това облагодетелствано от леля си. Да натрапвате своите възгледи — не, изключено. Би било извънредно неуместно.
— Но ако бях убедила някой по-възрастен човек да я предупреди да внимава…
„Някой тъкмо като вас“, бе на път да изрече Ема, но се усъмни дали би приел подобна задача. Следващите му думи сякаш потвърдиха съмненията й.
— Хората рядко се вслушват в подобни предупреждения — каза мистър Хауард. — По-младите, разбира се, е редно да следват съветите на своите по-възрастни приятели, но се предполага, че жена на възрастта на вашата леля съзнава какво прави и трябва да бъде оставена да върши своите грешки. Навярно за поука на всички ни! Хората се учат от уроците на живота. Всичко, което можем да направим за леля ви, е да се молим за нея и това аз несъмнено ще сторя.
— Благодаря ви — със задавен глас продума Ема.
Съвсем други бяха представите й за помощ и утеха. Всичко, изречено от мистър Хауард, й бе прозвучало като механично произнесени, наизустени думи, подсказани от установен и привичен шаблон. За Ема нямаха никаква стойност. Но поне онова, което изрече пред него през това време, беше облекчило сърцето й от товара на неизлятата горест и Ема се почувства малко по-спокойна и способна да се владее по-добре. Тя се изправи и прибра писмото на леля си.
— Все пак мога да предприема една практическа стъпка — каза мистър Хауард, също ставайки. — Тя е да пиша на моя приятел Чарлс Монтагю, който е енорийски пастор на протестантска църква в Дъблин. Ние, свещениците, както знаете, често научаваме за пристигането и отпътуването на хората. Англичанка, наскоро омъжена за някой си капитан О’Браян, може да се озове в неговата църква или пък е възможно той да чуе нещо за нея от свой колега. Не е изключено да получа сведения за леля ви.