Дълбоко смутена, Ема със запъване изрече някакъв несвързан отговор, в който можеше да се чуе името на мистър Хауард сред собствените й желания да не засяга никого… нито пък да се осмели да си въобразява… или да предизвика каквито и да е необосновани, безпочвени предположения…
Мисис Блейк се усмихна малко тъжно.
— Брат ми е най-милият човек на света — каза тя. — И… притежава изключително, бих казала… непоклатимо чувство за чест. Не, не го укорявам. Но това означава, че той се смята за сгоден… за длъжен да изпълни своя морален дълг… не съм сигурна дали въпросната дама счита себе си обвързана в същата степен, но тя дава ясно да се разбере, че на него трябва да се гледа като на сгоден мъж. Той не е свободен да си позволява увлечения, нито да установи други връзки, от какъвто и да е характер. И през цялото време трябва да бъде извънредно предпазлив в поведението си. Накратко… е, не е нужно да се впускам в подробности. Виждам, че с присъщия ви здрав разум отлично сте схванали положението и взимате реални мерки да не се срещате прекалено често с брат ми. Мъжете са учудващо слепи за собствените си чувства. Както и за чувствата на другите — добави замислено тя. — Няма да скрия от вас, скъпа мис Ема, че не мога да се радвам от сърце на това състояние на нещата. Лейди Озбърн е чаровна, изискана, с блестящо положение и, ако събитията се развият така, както изглежда, може да се очаква да въведе брат ми в онова общество, до която в противен случай не би имал никакъв достъп, обаче… обаче… обаче…
— Вие не сте сигурна, че ще бъде щастлив с нея — запита прямо Ема.
— Брат ми Адам има толкова благ характер, че със сигурност ще се примири с всяко положение — с въздишка изрече мисис Блейк. — Но не, трябва да призная, че бих почувствала огромно облекчение, ако се появи някое честно средство, чрез което да може да се освободи от тази връзка. Но не виждам изход. Той пък притежава безброй скрупули и дори не се замисля за подобна възможност.
— Разбирам ви — каза Ема. — Иска ми се само да можех да разговарям с лейди Озбърн и да я убедя в пълната невинност на моите намерения.
— Мисля, че това едва ли ще успокои тревогите й — през смях отвърна мисис Блейк. — Но позволете ми да не забавям повече вашата разходка, скъпа мис Ема. Чарлс и мис Озбърн поеха по пътеката към езерото.
Докато вървеше бързо по замръзналата пътека, Ема размишляваше върху чутото. Нищо в него не бе ново за нея, но неизречените предположения, въпросите, оставени да се въртят в ума единствено като недооформени мисли, след като изведнъж се изрекат с думи, могат да причинят огорчения и болка. За миг изпита унижение, че е допуснала неясни надежди и желания да се родят в сърцето й, въпреки волята й. Но една истинска дама може да си наложи подобни безумни надежди да угаснат. Ема твърдо реши от този момент нататък да не се поддава на чувствата си.
„Мистър Хауард не бива да се подлага, на каквото и да е недоволство от страна на лейди Озбърн заради мене — строго се зарече тя. — Ще дам да се разбере възможно най-ясно, че той не означава нищо за мен. Не желая да приличам на сестра си Пенелъпи, която е способна да предяви претенции към всеки мъж, да опита да отнеме кандидатите, на която и да е друга жена. Подобни постъпки не ми подхождат!“
Когато се изкачи на покрития със скреж хълм, тя забеляза, че двойката, която търсеше, не се бе спряла до езерото, а бе продължила по пътечката, отклоняваща се вдясно покрай миниатюрна горичка. Двамата вървяха доста бързо, а едно малко кученце, което ги съпровождаше, тичаше напред в преследване на нещо, което непрекъснато му подхвърляха.
Ема си спомни за често изразяваното желание на Чарлс да отиде до ледницата, намираща се на разстояние, което общо взето по-малките му братя и сестра нямаха сили да извървят пеша.
„Мисля, че натам са се запътили“ — помисли тя и си постави за цел да ги настигне, като вървеше напред с бързо темпо и се оглеждаше наоколо с известно разочарование, защото тази част на парка, в която не бе идвала преди, този ден бе почти скрила погледа от ледената мъгла.
„Мис Озбърн — помисли Ема — вероятно познава парка от детинство, така че няма опасност да изгубят пътя. Иначе би било възможно в тази гъста мъгла.“
Най-после двойката пред нея спря и Ема успя да я настигне.
— Мис Ема! — весело извика Чарлс. — Мама си помисли, че няма да тръгнете на разходка днес, защото е много студено. Затова излязох с мис Озбърн. Но съм страшно щастлив да ви видя! Гледайте, ето я ледницата, която исках да ви покажа.