— По-добре да спрем, Чарлс — каза задъхана Ема, като отскочи встрани и ловко улови в дървената си купа топката, която той й бе хвърлил. — Файдо мисли, че ние по този начин го дразним. А и мис Озбърн си тръгна.
— Само още един път, мис Ема… о, дявол да го време! — Чарлс се бе подхлъзнал върху участък заледена трева и неволно бе изпратил топката встрани, много по-далече от мястото, където Ема би могла евентуално да я стигне. Топката падна на земята, непосредствено до входа на ледницата и Файдо като светкавица се устреми след нея, хвърляйки се под свода сред купчината мъртва листа.
— Файдо! Върни се! Ела тук, бързо!
Но Файдо не се върна с топката. Изведнъж джафкането му започна да се чува доста по-слабо, сякаш бе паднал на значително разстояние под земята.
— О, милостиви Боже! Боя се, че навярно се е свлякъл на дъното на ледницата. По-добре да отида и да видя какво е станало — смело каза Чарлс.
— Не, Чарлс! Почакай! Почакай!
Но мис Озбърн, тичайки назад, извика: „Файдо? Къде изчезна Файдо?“ така жално и с толкова уплаха в гласа си, че това надделя над възраженията на Ема и Чарлс бързо запълзя под ниския тухлен свод.
— Файдо? Къде си? Ела тук — чуха го да вика, а след това последва глухо тупкане и силен вопъл на изненада.
— О, помощ! Не мислех, че е толкова стръмно!
— Господи, Чарлс! Долу на дъното ли си? — извика мис Озбърн.
— Да, но не се бойте, не се ударих. Тук има цял куп мъртви листа. И Файдо е страшно щастлив. Мисли, че това е нова игра.
— Протегни ми ръката си и ще опитам да те изтегля — каза мис Озбърн и на свой ред запълзя под свода.
— Момент, мис Озбърн! Почакайте — извика незабавно Ема. — Почакайте, умолявам ви — хванете се за ръката ми. Иначе също може да пропаднете долу! — Тя се втурна напред и протегна ръка. Мис Озбърн, спускайки се надолу по наклонения проход, все пак успя да улови ръката на Ема. И точно тогава се случи онова, от което Ема се боеше. Под мъртвите листа в тунела се бе образувал коварен леден слой и мис Озбърн също като Чарлс и кучето се подхлъзна надолу и безпомощно полетя към дълбоката тухлена бездна.
— О, не, не! — пронизително изпищя тя, обезумяло дърпайки китката на Ема. И тогава, за късмет на Ема, но за свое собствено нещастие, тя се пусна и падна върху Чарлс.
Ема с болезнено чувство на ужас усети как нещо изщрака в китката й при това жестоко дърпане. Мина й през ум, че е получила тежко увреждане.
Като се стараеше с всички сили да не обръща внимание на болката, тя коленичи до входа на тунела и извика:
— Мис Озбърн! Чувате ли ме? Наранихте ли се?
— Не… не — чу се след малко. — Нищо ми няма, нито пък на Чарлс, а Файдо лудува наоколо, сякаш всичко е една голяма шега. Само че по никакъв начин не можем да се измъкнем от тази отвратителна дупка. Тухлените стени са покрити с лед. Като че ли сме в стъклен басейн. Вие не се приближавайте повече, мис Ема, иначе може също да паднете в този капан. Вървете за помощ — тичайте в замъка, той е най-близо. Или ако срещнете случайно някой от прислугата в имението, кажете веднага да дойдат с въжета и да ни изтеглят.
— Да, точно така ще направя — каза Ема. — Много съжалявам, че не мога сама да ви извадя, но не е по силите ми. Ще вървя с цялата бързина, на която съм способна.
Без да спомене наранената си китка, тя се отправи към замъка Озбърн, до който може би имаше половин миля разстояние. Ема приблизително знаеше къде се намира той — от другата страна на изкуственото езеро, макар да не го виждаше в мъглата.
— Ще тичам с всички сили! — отново извика тя.
Крачейки бързо, тя свали ръкавицата си и неспокойно разгледа китката, която бе започнала да се подува. Чувстваше остра болка, но се стараеше да отвлече мислите си от нея и да съсредоточи вниманието си върху друго: да отгатне как ще я посрещнат в замъка и кои от обитателите му ще са вкъщи. Ема усърдно се оглеждаше наоколо с желанието да се появи някой градинар или пазач на дивеч, който да й спести принудата да влиза в благородническия дом, но никой не се мяркаше. Тя прекоси дъговидния мост над езерото (което не беше лесно, защото той също бе покрит с лед и много хлъзгав), а после се спусна по дългия полегат склон, водещ към замъка.
Китката й пулсираше тъй силно, че тя с огромен труд успяваше да сподавя стоновете на болка, докато си налагаше да бърза на предела на своите възможности.
Предната фасада на замъка бе импозантна. В приземната част под огромна прецизно оформена балюстрада имаше зазидан вход — несъмнено първоначалната главна порта. Сега посетителят трябваше да се изкачи по една от двете симетрично разположени високи и широки каменни стълби, водещи към по-високото ниво. Ема разбра, че няма спасение и с труд се заизкачва по стълбата от дясната страна. Докато вървеше нагоре, долови чаткане на копитата по чакъла под нея. Не обърна внимание на този звук, тъй като в момента всичките й мисли бяха съсредоточени върху едно — необходимостта да извести за случилото се на някого — и върху наистина свирепата болка в лявата китка, която неудържимо пулсираше. От тази болка започваше да й се гади и усещаше някакво замайване в главата си.