Ема прекоси широка каменна тераса към двойната предна врата, на която висеше камбанка с шнур, но преди да го дръпне, вратата рязко се отвори от прислужник, вероятно видял приближаването й от страничен прозорец.
Поемайки дълбоко въздух с облекчение, Ема започна да обяснява защо е дошла.
— О, моля ви… мис Озбърн… и младият мастър Чарлс Блейк… и малкото кученце… паднаха… не могат да излязат от старата ледница… може ли бързо да изпратите там хора със стълби и въжета…
В този миг чу зад себе си бързи стъпки по каменните плочи и настойчивия разтревожен глас на мистър Хауард:
— Мис Ема! Какво е станало? Как сте се озовали тук?
Но Ема не бе в състояние да отговори. Облицованият с ламперия вестибюл шеметно се завъртя пред нея и с кратък жален стон тя политна напред, като силно удари главата си, падайки върху черно-белите мраморни плочи.
Когато Ема дойде в съзнание, се огледа смаяно наоколо и за миг остана с впечатлението, че сънува. Установи, че лежи върху меко канапе. Това положително не беше, осъзна тя, ниската стаичка, която делеше с Елизабет в пасторския дом. На няколко фута от себе си видя устремно виещите се нагоре пламъци на буен огън, а над него висока полица на камина, върху която бяха подредени различни предмети от искрящо стъкло и позлатен порцелан.
Опитвайки да се повдигне на лакът, Ема простена, тъй като движението бе разтърсило китката й.
— Моля ви, не се вълнувайте, мис Уотсън. Останете за малко напълно неподвижна, ако обичате!
Озадачена, Ема си помисли, че разпознава гласа на мистър Синдел, аптекаря — услужлив, вежлив човек, който редовно посещаваше пасторския дом, когато мистър Уотсън се нуждаеше от грижи.
— Мистър Синдел! — немощно, но с облекчение произнесе тя. — Къде съм? Какво се е случило?
— Спокойно, спокойно, мис Ема. Изкълчили сте си китката, но не е нещо сериозно. Наместих я, сложих й компрес и ще ви мине като летен дъжд. След като сте в съзнание, ще ви дам лекарство за успокояване на болката. Ето, изпийте това, дете, и скоро ще бъдете бодра като кукуряк.
— Благодаря ви… ух… какъв отвратителен вкус.
Ема изпи горчивата смес и отново се отпусна без сили върху купчината възглавници, а в съзнанието й бавно проникваше фактът, че лежи върху канапе в огромна и разкошна гостна. В далечния край на стаята гореше друг огън и там седеше малка група хора. Една фигура пристъпи напред и трепетно запита:
— Тя по-добре ли е, мистър Синдел? Помогнахте ли й да се оправи?
Ема позна гласа на мис Озбърн. Младата дама приближи и коленичи до нея, втренчила поглед в лицето й.
— Бедничката, бедничката мис Ема! Толкова съжалявам за китката ви. Вината трябва да е моя, защото си спомням как силно я дръпнах, докато падах, а после, както каза мистър Синдел, сте си ударили главата, когато сте припаднали в нашия вестибюл.
— Май така е станало — каза Ема, след като вдигна здравата си ръка и докосна огромна подутина на челото си. — Не мога да си представя как е могла да ми се случи такава нелепост. Няма значение. Моля ви, не се извинявайте. Съвсем скоро всичко ще ми мине. А вие… скоро ли дойдоха хора да ви избавят? Ами Файдо? Чарлс?
— О, много скоро — заговори мис Озбърн, но в този момент бе прекъсната от долетелия сребрист глас на майка си.
— Скъпа Хариет, ти наистина не трябва да засипваш мис Уотсън с въпроси, защото така тя никога няма да се оправи достатъчно, за да отпътува за вкъщи. Всъщност това е била изключително глупава авантюра, напълно непростима, но трябва да сме благодарни, че никой не е пострадал особено. И нека това да бъде урок за всички участвали никога повече да не вършат такива неща. — Тя се засмя невесело и смехът й прозвуча като леден звън. — Надявам се така да бъде!
— Уверявам ви, Ваше благородие, бе чиста случайност — заговори слабо Ема. — Кученцето се впусна след топката, която бе се търкулнала в прохода…
— Истина е, мамо, точно така се случи — пламенно се намеси мис Озбърн. — И после Файдо се подхлъзна вътре, тъй като проходът бе заледен, а Чарлс тръгна да го вади и също се подхлъзна…