6
Най-накрая денят на бала в Доркинг дойде, и Ема, чиято китка бе почти оздравяла, откара сестра си в града. Според отдавнашен обичай Елизабет щеше да вечеря и да прекара нощта у гостоприемното семейство Едуардс. Тя се надяваше през това време да разбере нещо повече за наследството на чичото от Плимут и доколко бяха разбити надеждите на бедния Сам.
— Макар че ще се чувствам определено неловко — каза тя. — Това наследство сякаш издълба пропаст между мене и Мери Едуардс. По-рано бяхме приятелки, а сега няма да съумея да се държа непринудено с нея. А мисис Едуардс винаги има толкова сдържан вид и се държи с толкова хладна любезност. Ех, Ема, ако ти също можеше да дойдеш! Ти се чувстваш много по-свободно от мене във висшето общество — резултат от всичките години, които прекара с леля Търнър.
— Ох, скъпата ни леля — въздъхна Ема. — Как копнея за вест от нея. — До този момент не бе пристигнало нищо. — Но ти, Елизабет, не бива да говориш така. С новата си наметка ще изглеждаш отлично, косата ти е за чудо и приказ, с което и двете можем да се гордеем — не обръщай внимание на сдържаността или на хладната любезност на мисис или мис Едуардс. Искам да се чувстваш непринудено, да прекараш една весела вечер, да участваш във всеки танц и, ако е възможно, да отклониш поканата на лорд Озбърн, понеже вече си обещала да танцуваш с друг.
— Няма голяма вероятност да се случи подобно нещо, мила Ема — със смях каза Елизабет, докато спираха пред хубавата къща на мистър Едуардс с бели колони и вериги отпред, които пазеха фасадата откъм улицата. — Но се надявам, че твоето прекарване на вечерта ще се окаже не по-малко приятно, макар и по различен начин. Чудесно от страна на мисис Блейк да дойде да постои с тебе.
— Да, ще си поговорим на спокойствие и ще разнищим характера на лейди Озбърн — отвърна Ема, докато прислужник с ливрея и напудрена перука отваряше парадната врата. Тя махна ласкаво на сестра си за довиждане и докато обръщаше кобилата по широката улица, забеляза не много далече лорд Озбърн и Том Мъсгрейв, които яздеха, погълнати от разговор. До такава степен бяха увлечени в нещо, че не забелязаха Ема в скромния й файтон, която мина покрай тях в бърз тръс, защото старата кобила усещаше, че си отива вкъщи. Но като хвърли поглед назад, Ема се стресна, забелязвайки двамата господа да слизат от конете си пред вратата на голямата къща на семейство Едуардс.
„Е — помисли си Ема, — сестра ми Елизабет май ще има по-голяма компания, отколкото се бе надявала! А и ако господата правят посещението, за да поканят мис Едуардс да изтанцува няколко танца с всеки от тях, няма да е учтиво да не отправят покани и към Елизабет. Така че тя ще започне чудесно бала. Изглежда, че семейство Едуардс имат право да смятат, че лорд Озбърн ухажва Мери Едуардс. Аз лично мисля, че тя ще е много-много по-щастлива с милия ми брат Сам и не вярвам да е напълно безразлична към него, бедното момиче, ако съдя по начина, по който се изчерви, когато каза, че той и аз си приличаме. Но перспективата да живее в замък и да се нарича лейди Озбърн… Предполагам, родителите й смятат, че такава партия не се изпуска“.
Пристигайки у дома, Ема вкара файтона в двора и отведе кобилата в конюшнята. Когато влезе в пасторската къща през задната врата, старата бавачка й каза, че мисис Блейк вече е пристигнала, преди не повече от пет минути.
— Поканих я в гостната, мис Ема, защото знаех, че тъкмо такова ще е вашето желание. Огънят гори чудесно, а с нея е и господинът, та си има компания.
— Господинът? — сърцето на Ема подскочи в гърдите й. — Искаш да кажеш, мистър Хауард?
— Не, мис, господинът, който е на гости у мистър Хауард (самият мистър Хауард е придружил на бала лейди Озбърн). Имам предвид нещастния господин с една ръка.
— О, Боже…
— Казах на господаря, че са тук, мис Ема, и той рече да ви помоля да бъдете така мила, та да му помогнете да слезе долу. Защото искал да пийне чашка чай с господина, капитан Фриймантъл. Изглежда е познавал баща му преди много години, когато заедно са учили в Кеймбридж.
Ема забързано влезе в къщата, отвори вратата на гостната и произнесе:
— Бихте ли ме извинили за минута, докато помогна на татко да слезе долу? Зная, че много ще се зарадва да види капитан Фриймантъл.
На горния етаж Ема намери баща си да се опитва да си сложи дебелия, подобен на расо, вълнен халат, в който имаше обичай да се появява пред дошлите след часа за вечеря гости. Бе заплел шнуровете на възел, а чехлите бе обул обратно. Той покорно се остави тя да оправи тоалета му.
— Благодаря ти, мила. Само си представи, синът на моя стар приятел Гарет Фриймантъл — Гети Фриймантъл, както го наричахме в Кеймбридж, а това бе много години преди да стане епископ, какъвто е сега… Ще бъде истинско удоволствие да видя сина му… Смятам, че видът ми е приличен, мила моя.