— Редно е нашите гости да получат чашка алкохол на тръгване, за да им е по-лек пътят — предложи мистър Уотсън на дъщеря си. — Когато баща ви и аз бяхме младежи, капитан Фриймантъл, имахме навик вечер в стаите си в колежа да пием чаша горещ шоколад с ром — какво превъзходно, повдигащо духа питие бе това, едновременно ободряващо и укрепително. Мисля, скъпа Ема, че с удоволствие бих пийнал глътчица от него и съм сигурен, че капитан Фриймантъл ще ми прави компания.
Очите на капитан Фриймантъл потърсиха въпросително погледа на Ема.
— Сигурен ли сте, скъпи господине? — колебливо запита мисис Блейк.
— Да, да! Толкова пъти съм му се наслаждавал. Моля те, Ема, поискай добрата ни бавачка да го приготви.
Бавачката отдавна си бе легнала, затова Ема сама приготви горещия шоколад в кухнята и го поднесе на табла в гостната, заедно с бутилка ром.
— Отлично, отлично — изрече мистър Уотсън, като си наливаше солидно количество алкохол в чашата шоколад. — Не помня кога за последен път разговор ми е доставял такова удоволствие. Вие ме върнахте в старите времена, капитан Фриймантъл. Моля ви, предайте моите поздрави на добрия си баща, когато му пишете следващия път. Имахме навика да го наричаме Гети Фриймантъл — тихичко се засмя той, изпълнен със спомени.
— Аз също, скъпи господине, след като утре се върна на кораба си, много, много често ще си спомням за този прекрасен час. — Усмихнатите очи на капитан Фриймантъл срещнаха погледа на Ема. Той добави: — Мис Уотсън, вие правите най-хубавия шоколад, който някога съм вкусил.
— Благодаря — тихо каза тя. — Аз също се радвах, докато слушах вас и татко. Бих искала да науча повече за тези сакски крале.
— Наистина ли? Тогава при първа възможност ще ви изпратя книга. Ще имате ли желание да я прочетете?
— С най-голямо удоволствие.
— Тогава ще го направя.
След като гостите си заминаха, Ема помогна на баща си да се качи и да си легне. Той с въздишка промълви:
— Как ми се иска да прекарваме по-често подобни вечери! Хауард и Първис са чудесни хора, но винаги се държат така, сякаш се страхуват да не ме развълнуват прекомерно; толкова почтителни са в поведението си. Но този млад човек…
— Сигурна съм, че те го правят с най-добри намерения, татко.
— Предчувствам, че ще спя прекрасно. Благодаря ти, Ема, мила. Само остави свещта край леглото ми да гори. След малко ще я угася, но най-напред ще си прочета молитвите и ще подредя мислите си.
Ема излезе на пръсти. Остави отворена вратата на собствената си спалня, за да може да вижда отблясъка на светлината на свещта върху стената на стълбищната площадка. Веднъж-дваж тя излиза на пръсти и се вглеждаше зад ъгъла, но баща й все още четеше молитвеника си. Най-после тя заспа, но светлината продължаваше да свети. Когато, часове по-късно, в началото на сипващата се зора, тихичко влезе в стаята на баща си, свещта бе догоряла до край. Баща й лежеше мъртъв, завивките бяха разхвърляни, сякаш се бе надигал и мятал от едната страна до другата в борбата си със смъртта. Нямало е лесна битка, нито доброволно предаване. Ема, уплашена и потресена от доказателствата за това самотно сражение, почувства неотменим дълг да изпъне тялото на баща си, да затвори очите и устата му, да избърше лицето му, да подреди всичко, както трябва и да го покрие със старателно изпънати завивки, преди да повика старата бавачка.
Зимното слънце започваше да изгрява. Точно сега, помисли си Ема, капитан Фриймантъл се качва на пощенската карета за Портсмут. Може би ще изминат много месеци, преди да научи за станалото. Възможно е и изобщо да не научи.
Сграбчи я ледена, парализираща горест. „Още една част от живота ми си отиде, изчезна завинаги“ — помисли тя.
Денят щеше да бъде много дълъг.
Всъщност денят, последвал смъртта на мистър Уотсън, се стори на дъщерите му дълъг колкото няколко седмици. Трябваше да се изпратят хора, които да уведомят Робърт и Джейн в Кройдън, Сам в Гилфорд. Необходимо бе да се отправи писмо до Пенелъпи и доктор Хардинг в Уеймут. Налагаше се да се изпратят съобщения: до младия мистър Маршал, помощника на енорийския свещеник, както и до мистър Тирит, бъдещия свещеник на Стантънската енория, който засега живееше в Хайндхед с многото си малки деца и, както бе известно, с нетърпение очакваше да се премести веднага, щом стане възможно. Заминаха и други съобщения: до мистър Синдел, аптекаря, до семейство Едуардс, до мисис Блейк и други съседи.
— Мислиш ли, че е редно да изпратим по някого вест до лейди Озбърн в замъка? — измъчена и изцапана с мастило попита Елизабет, която седеше зад бюрото на баща си.