Това бе първият пряк въпрос, който през последните часове тя зададе на Ема. При пристигането си вкъщи Елизабет бе толкова потресена и обхваната от скръб, след като чу нещастната новина, че почти не продума на сестра си през остатъка на деня. Сред многото болки на Ема се бе присъединил и страхът, че сестра й, по някакъв начин, смята нея отговорна за фаталния изход. Това опасение бе потвърдено по време на посещението на мистър Синедл:
— Сърцето му е отказало да работи, мис Уотсън, това е всичко — утешително произнесе аптекарят. — Знаете, че това можеше да се случи по всяко време през последните девет месеца. Всъщност удивлявам се, че той остана толкова дълго сред нас… Да, вярно е, че една вечер, прекарана в оживен разговор, може да е спомогнала да се ускорят нещата… определено, пък и силна стимулираща напитка от горещ шоколад с ром преди лягане… неразумно, да, несъмнено малко неразумно… но кой, в крайна сметка, може да даде компетентно мнение по тези въпроси? Би било безсмислено, абсолютно безсмислено да се търси вина или отговорност в такъв момент, моя най-скъпа мис Уотсън.
Въпреки това Ема почувства, че отговорността вече бе приписана и то на нея. Усети го по необичайното мълчание и сдържаност в поведението в Елизабет, а сетне и от държането на Робърт, Джейн и Маргарет, които първи от семейството пристигнаха в пасторския дом.
— Дала си му горещ шоколад? С ром? Какво си си мислила? Как е могла да ти хрумне такава чудата и неразумна идея? И то след дълго, изморително и излишно разискване с оня капитан, как му беше името…
— Как си могла да бъдеш толкова потресаващо, толкова безбожно несъобразителна? Толкова да не се замислиш за доброто на баща ни? Да не говорим за доброто на останалите.
— Но той сам предложи да поднеса питието! Помоли за него, поиска го! Наслаждаваше се от сърце на един оживен, вълнуващ и съдържателен разговор с капитан Фриймантъл за саксите…
— Саксите, как не! — тросна се Робърт.
Ема чувстваше, че е изпаднала в незаслужена немилост. Последната си вечер на тоя свят мистър Уотсън бе прекарал в пълно щастие, посетителите и напитката му бяха доставили истинско удоволствие. „Трябва да се опитам да осмисля този факт и да не го забравям — помисли си Ема. — Излишно и неприлично е да се спори. Просто съм длъжна да понеса тази беда по най-достойния начин, който ми позволяват силите. Така ми се иска да дойде мисис Блейк. Тя, сигурна съм, ще прояви съчувствие към мене и ще потвърди факта, че татко бе в отлично настроение снощи и на няколко пъти каза колко се радва на компанията на капитан Фриймантъл“.
Но мисис Блейк, вероятно смятайки, че семейство Уотсън не желаят присъствието на чужди хора в подобен тъжен момент, тактично не се появи.
Робърт, в качеството си на адвокат на семейството, преди няколко години бе участвал в съставянето на бащиното си завещание, което поради тази причина не съдържаше нито добри, нито лоши изненади. Основната част от неголемия имот на мистър Уотсън се разделяше между двамата му сина, а всяка от дъщерите получаваше по сто лири. Пасторският дом, разбира се, не можеше да се завещава и веднага следваше да премине в други ръце. На Ема й бе мъчно за загубата на овощните дръвчета, за езерото с патиците, за градината и за горичката. Тя таеше горестен страх, че сърцето на Елизабет е съкрушено от предстоящото напускане на този любим дом, но в момента сърцето на Елизабет бе затворено за нея.
Ема така и не чу какво е станало на бала в Доркинг. Това й причиняваше допълнителна тъга, защото копнееше да разбере дали всичките грижи и старания, които така щедро бе положила за нейната външност, са дали резултат. Нито пък й бе възможно да размени мнения — както жадуваше — с Елизабет за яростната, макар непризната и с вежливи думи водена война, която се разгаряше сред семейството във връзка с разпределянето на личните вещи на мистър Уотсън, мебелите и домакинските принадлежности.
През целия си живот, местейки се от една енория в друга, мистър Уотсън винаги бе пренасял със себе си значително количество порцелан, сребърни сервизи и ленени покривки, както и множество отлични, солидни, макар и старомодни мебели, които бе наследил от родителите и дедите си. Част от мебелировката, преди презирана като остаряла, сега, по своеволния каприз на модата, отново бе придобила стойност. А различни други вещи като кърпите и покривките за маса, обрамчени с брабантски дантели, както и няколко безупречно изглеждащи сервизи от произведен в Дерби порцелан с гравирана корона, получени отдавна като сватбени подаръци, по всяко време неминуемо щяха да породят интерес.
Пенелъпи (която вече бе пристигнала с най-голяма бързина от Уеймут заедно със съпруга си), Маргарет и Джейн бяха кръстосали шпаги заради разпределянето на тези вещи, много, от които не бяха оставени на никого конкретно в завещанието.