— Мистър Хауард ме помоли да ти предам съобщение — с глух глас каза тя на Ема. — Получил е писмо от приятеля си Монтагю в Дъблин, който чул, че очаквало да пристигне някаква дама англичанка и да се настани под наем в мебелирана къща, чийто адрес му бил известен. Засега обаче не знаел името й. Мистър Хауард се надява да има повече сведения след около седмица и ще прати вест веднага щом ги получи. Не иска да мислиш, че е забравил този въпрос.
— О! Много мило от негова страна. Тъй силно бих желала да разполагам с по-точни сведения. Но Дъблин положително има много англичанки. Ако това наистина е нашата леля, къде е капитан О’Браян? Възможно ли е да го е напуснала? Трябва да й пишем — за татко — но къде да изпратим писмото?
Елизабет не отговори нищо, а продължи работата си: сгъваше муселинени рокли и подреждаше панделки.
— Пенелъпи желае да отпътува за Клисъкс веднага след погребението — обясни тя. — Смята, че ще е най-добре, ако тръгна незабавно с тях, за да съм полезна при уреждането на работите там.
— Свети небеса! Та къщата ще бъде ли тъй скоро годна за обитаване?
— Пенелъпи мисли, че ще бъде. Изглежда, че са прекарали там тази сутрин, давайки наставления на строителите. И мнението на Пенелъпи е, че ще бъде най-добре, ако тя и доктор Хардинг заживеят в онзи дом — тогава работата щяла да върви по-бързо.
— Ти ще се чувстваш изключително неудобно.
— Вярно е — безизразно потвърди Елизабет.
— А относно погребението на татко? Какво каза мистър Хауард?
— Горкият човек — за първи път нещо се пропука в ледения тон на Елизабет: — Той изпитва такава мъка заради смъртта на сестра си. А трябва да съобщи вестта и на капитан Блейк. Каза ми… каза ми как предложил самият той да я докара тук… но лейди Озбърн изведнъж го повикала… искала да чуе мнението му по някакъв въпрос, свързан с енорийските дела… и така се стигнало до там, че Том Мъсгрейв предложил услугите си… той не вини Том Мъсгрейв… не изпитва негодуване…
— Том Мъсгрейв никога повече няма да може да се покаже в тая околия… — заговори Ема, но изведнъж рязко млъкна, спомняйки си клюките на старата бавачка: „Мастър Мъсгрейв я е отличил на бала.“ Дали Том Мъсгрейв не бе предложил доброволно услугите си на мисис Блейк, за да може да види отново Елизабет? Възможно ли е да е имал сериозни намерения?
— Освен това мистър Хауард ми каза — продължи Елизабет, произнасяйки думите с очевидно затруднение, — че… че неговата сестра му е описала вечерта, която тя и капитан Фриймантъл са прекарали тук…
— О?
— Той каза… мисис Блейк му разказала… колко много, много радостен изглеждал татко от присъствието на капитан Фриймантъл. Че тя никога не го била виждала толкова щастлив и оживен.
— Радвам се — изрече Ема, задавяйки се в сълзи, — радвам се, задето поне има някакво потвърждение, че последната вечер на татко е била щастлива. Но що се отнася до погребението, Елизабет, кой ще ръководи службата?
— Мистър Хауард предложи мистър Първис — Елизабет се наведе над един шал, който завиваше във фолио. — Но аз му казах… казах, че бих предпочела да намерят някой друг свещеник… той изглеждаше доста озадачен, но не поиска обяснение. Съобщи ми, че всъщност епископът, самият доктор Ричардс, е предложил да извърши богослужението, ако семейството е съгласно. Той високо ценял баща ни. Така ще стане.
— Епископът! Много се радвам.
Вратата рязко се отвори и влезе Пенелъпи.
— Елизабет! Трябва ли вечно да се спотайваш на горния етаж, мотаейки се с вещите си? Дошли са няколко мъже, за да вземат селскостопанския инвентар и не знаят кое е принадлежало на баща ни и кое е собственост на енорията. Така че, моля те, слез долу веднага и ги упъти. Що се отнася до тебе, Ема, Джейн иска да отидеш и да й помогнеш с покривките и салфетките за маса. Голямо неудобство е, трябва да кажа, че се налага да дадем този уморителен обяд утре след церемонията и така не можем да приберем чиниите и съдовете. Ужасно уморително наистина.
— Такъв е обичаят — тихо каза Елизабет. — Особено след като ще присъства самият епископ.
— Епископът! Не виждам необходимост от това. Първис чудесно би свършил работа.
7
Погребението отмина, епископът беше произнесъл надгробното си слово и тленните останки на мистър Уотсън бяха предадени на земята в църковния двор на Стантън. Повечето от енориашите на покойника и три от децата му скърбяха искрено. Останалите доста успешно се преструваха на опечалени. Студените блюда след погребението бяха изядени и всички каляски се разотидоха.