— Е, аз действително се учудих, що се отнася до децата — не се стърпя да не каже без заобикалки Ема. — Както би се удивил всеки. След като знам колко привързан бе вуйчото към племенниците си и колко време бе свикнал да прекарва с тях, бе естествено да очаквам, че ще им бъде предложено да се настанят в замъка, докато капитан Блейк се върне и си ги прибере… Учудвам се, че не стана така.
— Нейно благородие внимателно обмисли въпроса. Тя не предприема нищо, от онова, което прави, без да го премисли внимателно. Стигна до извода, че планът е неприемлив… неприложим. Децата са прекалено малки и замъкът не е подходяща среда за тях. Трябва да знаете обаче, че нейно благородие най-любезно предложи да поеме разноските по пътуването им от тук до Хампшир и да им праща два пъти годишно плодове и зеленчуци, към които да прибавя и някои играчки и книги, използвани едно време от лорд Озбърн, мистър Чилтън и тук присъстващата мис Хариет… Нейно благородие прояви обичайното си великодушие…
— Наистина това е голям жест от нейна страна — сухо произнесе Ема.
Мис Кар, явно считайки, че е най-добре тази тема да се изостави, се зае да изразява с някои и друга забележка подобаващо възхищение от красотата на пейзажа, който дори в средата на зимата с този покрит с дървета хълм, със спокойната, тънеща в мъгла река и с тесния виещ се път би могъл да се смята за равен и дори съперничещ по великолепие на по-прочутите Езерна област и Долините.
— Да, да! Лятно време тук ще бъде толкова романтично! Какви излети, какви разучавания на местността, какви пикници ще правим! — възкликна ентусиазирано мис Озбърн. — Не обичате ли страстно пикниците, мис Ема?
— За съжаление — отвърна Ема — когато настъпи лятото, вече няма да живея тук. Предвидено е щом сестра ми, мисис Хардинг, напълно подреди дома си в Клисъкс, аз да замина и да се настаня при брат си и снаха си в Кройдън. Така реши семейството. Тук остава сестра ми Елизабет.
— О… наистина много съжалявам! — Мис Озбърн изглеждаше сразена от този вест. — Толкова ще ни липсвате! Мистър Хауард много ще съжалява… — изчервена, тя млъкна. — Тоест… сигурна съм, че ще му липсвате. А Кройдън е толкова шумен и изпълнен със суетня с тези кариери за добив на чакъл и фабрика за дървени въглища. Пък и защото е разположен край магистралата и канала. Делови хора от Лондон започват да си строят нови къщи по хълмовете около него. Мама казва… — тя отново млъкна с притеснен вид. — Но там има отличен зъболекар, мистър Пилсбрау, близо до болницата „Уитгифт“ — понякога го посещаваме. Много се надявам, мис Ема, че няма да изчезнете съвсем от погледа ни. Може би, ще идвате на гости на мисис Хардинг в Клисъкс? Очаквам с огромно нетърпение да видя къщата, след като стане обитаема.
Те завиха край хълма и видяха, че Клисъкс наистина изглеждаше обитаем дотолкова, доколкото на прозорците имаше завеси и от комините се издигаше дим. Но пътят към господарската къща все още се извиваше зигзагообразно между купчини дървета и камъни. Беше ясно, че строителните работи не са приключили.
Когато доближиха достатъчно, за да се открие гледка към двора, установиха, че там царят глъч и бъркотия поради множеството извършвани дейности, които взаимно си пречеха. Строителни фургони докарваха материали, коли и товарни каруци стоварваха хора и мебели, строители и носачи си разменяха жлъчни реплики. Пенелъпи стоеше на високите стълби пред входа с буреносен вид. Доктор Хардинг също бе там, но изглеждаше безпомощен сред всички тези опълчили се една срещу друга групи. Елизабет се промъкваше напред-назад, влизаше и излизаше, очевидно пренасяйки ценни вещи, които не бе уместно да се поверят на наемни работници.
— О, свети небеса — промълви Ема. — Виждам, че съм пристигнала доста преждевременно. Ще има доста работа. Чудя се кой ли е този? Някой от надзирателите на строителите вероятно…?
Очевидно ръководейки голяма част от всички тези дейности, в двора стоеше широкоплещест, сравнително млад мъж, облечен твърде изискано за строител, но у когото имаше нещо, неприсъщо на човек с по-добро обществено положение: грубият, невъздържан и все пак весел тон, с който даваше заповеди на подчинените си и на който те отговаряха по същия начин; фамилиарните обноски, може би прекалено фамилиарни, но при все това примесени с някакво угодничество, когато се обръщаше към мистър Хардинг и Пенелъпи. Облеклото му изглеждаше неудачен компромис между опит да следва модата и необходимостта да носи дрехи, по-подходящи са сегашното му занятие. Той постоянно дърпаше вратовръзката си, прекалено стегната за всички онези бързи движения, които бе принуден да прави. А раираните му чорапи представляваха най-неразумният избор при положение, че постоянно минаваше през праха, калта, сламата и безредието, оставяно навсякъде от работниците.