Мери Едуардс бе двайсет и една годишна, с година по-млада от Маргарет. С лишеното си от всякакъв цвят лице тя не бе хубавица, но имаше изключително приятни черти, бледосини очи и буйни, много меки руси коси, чиито къдрици упорито отказваха да запазят формата си и от тях постоянно се изплъзваха малки кичурчета. Притежаваше фини обноски, но бе твърде срамежлива и поглеждаше родителите си неспокойно, често с желание да я упътят какво да прави. „Много ми напомня за някого — помисли си Ема, която я бе виждала само веднъж преди това, на първия бал в Доркинг. — Но на кого?“
Мистър и мисис Едуардс се държаха с подобаваща вежливост, но малко резервирано, особено дамата, която имаше сдържан вид, сякаш отлагаше за по-нататък преценката си за този нововъзстановен, пищен дом. Мистър Едуардс бе по-непринуден и общителен и скоро установи сърдечни отношения с доктор Хардинг, впускайки се в приятелско обсъждане на риболова, на подобряването на горите чрез редовно изсичане на дърветата и на отличните качества на водата в Епсъм.
Пенелъпи, завързала оживен разговор с лорд Озбърн, казваше:
— Закуска след лов! Та това е превъзходна идея! За доктор Хардинг ще е удоволствие да я организира и по този начин да се запознае със съседите във весела и неофициална обстановка. Трябва да знаете, че ненавиждаме официалностите! Смятайте въпросът за уреден, лорд Озбърн! Кога се събирате отново с хрътките си из тия краища? О, дотогава всички тези огромни купчини камъни ще са изчезнали, обещавам ви, къщата и имението ще са в напълно завършен вид. С огромно нетърпение очаквам да ви видя в пълния ви блясък. Между другото — тя понижи глас — какво стана с нещастния Том Мъсгрейв? Чувам, че с него било направо свършено, клетника, след онова, което се случи.
Лорд Озбърн придоби крайно мрачен вид и смънка:
— Мисля… смятам… не зная… не съм съвсем сигурен…
Ема не успя да чуе останалата част от отговора.
Мистър Тикстаф бе влязъл в разговор с мистър Едуардс и доктор Хардинг.
— Дотам, докъдето стига, плавателният канал Уей — Арън е много добър — казваше той, — но това, от което спешно се нуждаем в тоя край, е Главен имперски плавателен канал от Лондон до Портсмут. Възможен е маршрут от Доркинг през Уотън и Абинджър до Окли, може би канал по долината на река Моул или пък връзка с железопътната линия на Съри в Мърстам.
— Теглените с мулета вагонетки са много по-ефективни от шлеповете, влачени от коне — възрази мистър Едуардс. — Пък и по-бързи.
— Но разходите, скъпи ми господине, разходите! Помислете си само как ще се полагат всички тия релси! Много по-добре би било да се удължи Кройдънския канал до Портсмут.
— Да, като се прокопаят Бог знае колко хълмове, построят се тунели и виадукти и се отклонят водните пътища по нови русла…
— И в двата случая ще е необходим закон на Парламента…
„Мили Боже — каза си Ема, озарена от внезапен проблясък. — Възможно ли е това да е причината, накарала доктор Хардинг да купи тази къща? Заради разположението й край реката? Заради огромната стойност, която би придобил този имот, ако някой от обсъжданите в момента планове се превърне в реалност?“
Тя отправи поглед през прозореца навън. От сутрешната гостна, разположена в югоизточния край на къщата, се разкриваше великолепна гледка към хълма, чак до тясната река, която кротко се виеше между обраслите с гъсталак брегове и отразяваше небето, като никога ясно, с почти пролетна синевина. Ема опита да си представи тази река, превърната в оживен воден път: шлепове, натоварени с каменни и дървени въглища и вар, плисък на въжетата за теглене, тежко пристъпващи по брега огромни коне, викове на превозвачи, може би кей в подножието на самия хълм…
— Е, скъпи господине, по този въпрос най-добре се посъветвайте с лорд Озбърн. Той заседава в Камарата на лордовете.
Изразът на лорд Озбърн, който в момента разговаряше с Мери Едуардс, издаде огромното му нежелание други да се обръщат към него.
— Аз почти нищо не разбирам от тия работи… Аз не… Нямам… Не мога да поема…
Мисис Едуардс снизходително се сбогуваше с Пенелъпи:
— Толкова интересна къща. Смело е от ваша страна да се заемете с толкова трудна задача. Ще ни бъде любопитно да научаваме какви успехи сте постигнали. Разбира се, тук е твърде далеч, за да се идва често като в милия Стантън. Хайде, Хенри, хайде, Мери, любов моя, не бива да забравяте, че сега ще трябва да пътуваме значително по-дълго до главния път. Довиждане, мис Уотсън, довиждане, мис Ема.