— Чудесно — невъзмутимо отвърна мистър Тикстаф. — Ще отида с колата до центъра на града да си свърша работата и ще се върна. — И той се отдалечи сред недоизкусурените нови къщи, недовършените улици с плочи от варовик и шума на уличното движение.
Въпреки факта, че къщата на Робърт се наричаше „Брезов склон“, не се виждаше нито една бреза. Първото впечатление на Ема бе, че домът е тесен и претрупан с мебели, за разлика от огромните помещения с техните приглушени тонове на Клисъкс. Несъмнено Пенелъпи имаше подчертан вкус към ярките цветове, но избраните от нея крещящи нюанси се смекчаваха от големите разстояния в грамадните празни зали. Докато в претъпканото жилище на Джейн, където всичко се виждаше ясно, контрастиращите тонове и разнообразните шарки дразнеха погледа до завиване на свят.
За Ема не бе ново преживяване да открие, че ако пропътува няколко мили и попадне в друга среда, човек можеше да се почувства, сякаш живее в съвсем различен свят. Тя и Елизабет бяха щастливи в Стантън, в благата църковната атмосфера, създавана от техния баща и неговите свещенически задължения. И, помисли си тя, с времето Елизабет можеше отново да намери някакво щастие в Клисъкс. Вярно, Пенелъпи бе егоистка, властна и капризна, но спокойствието и тишината на самия дом, както и кротката сговорчивост на доктор Хардинг бяха неща, които обещаваха в бъдеще известна хармония и стабилност (ако се вземеха предвид съветите на мистър Тикстаф).
Но новата къща на Робърт причиняваше болезнено дразнещо въздействие върху сетивата.
Беше нова, шумна и с вечно течение. Вратите се затваряха с трясък, краката вдигаха тропот по стълбите, гласовете се удряха в твърдите непопили топлина плоскости и се връщаха обратно като ехо. Миришеше на прясна боя и на нови тъкани. Лампите светеха ослепяващо, а прозорците, блестяха прекалено ярко. Ъглите бяха остри, цялата атмосфера бе сурова и нервна. Това се дължеше в известна степен и на личността на Джейн Уотсън, неспокойна и неуморна домакиня, която прекарваше дните си в следене на прислужниците, като ги караше да тичат из цялата къща и ги поучаваше, а нощите си — в оплакване от тях.
— След като си дошла, нищо не ти пречи да ми помогнеш да приключа със стягането на багажа — каза Маргарет на Ема и й възложи за задача да сгъва ризи и батистени рокли и да свива чорапи на топки.
Стаята на Маргарет, която се намираше над предната врата, изглеждаше малка и тясна в сравнение с предишното жилище на Ема и тя бе много доволна, че не се налага да живеят двете. Маргарет се впусна в дълга и злъчна тирада, изпълнена с ядовити упреци срещу неверния мистър Хобхаус, срещу Джейн и Робърт, задето не застанали по-енергично на нейна страна и не го върнали обратно, срещу всички хора по света, които имат повече късмет от нея.
— Откъде накъде Пенелъпи, каквато е злобна, извади толкова печеливш билет? Не е честно!
— Стига, Маргарет — отвърна Ема, която накрая се умори да слуша целия този изблик на самосъжаление. — Та всички от нас си имат своите тревоги. А няма съмнение, че Пенелъпи се е постарала с всички сили да бъде приятна на доктор Хардинг, вместо да се оплаква през цялото време.
— Аха! И ти не я караш съвсем зле, сестро — троснато отвърна Маргарет и яростно се нахвърли върху Ема. — Ти направо уби баща ни, всички го казват. Ти си престъпница и какво възмездие получи? Канят те в Клисъкс, хранят те там с деликатеси, запознаваш се с цяла върволица гости, които постоянно правят посещения… Така чуваме…
Ема пребледня от възмущение.
— Кой говори такива неща?
— О, всички. Така приказват в цял Кройдън. А, ето го мистър Тикстаф, най-накрая се връща. Много се забави! Трябва да кажа, че с удоволствие се разделям с Робърт и Джейн. Той е толкова стиснат! А тя непрекъснато се заяжда. Държа да ти пожелая да си щастлива с нея — рязко каза тя за сбогом, като посочи дебело бледо малко момиченце, което току-що се бе промъкнало предпазливо в стаята и стоеше с пръст в устата, вторачвайки се най-напред в багажа, а после в Ема.
— Коя тая? — неясно попито то, без да вади мокрия пръст от устата си.
— Това е леля ти Ема, която е дошла, за да направи от тебе добро момиче. Невъзможна задача — изрече Маргарет, наметна се с шала и напусна стаята.
Ема скоро откри, че казаното от Маргарет бе самата истина. Да обучи малката Огъста Уотсън беше непосилна задача, при това приличаше на наказание, тъй като детето по природа бе доста глупаво, а липсата на възпитание го бе лишила и от най-малката склонност да полага усилия. Огъста стоеше спокойно миг-два, докато Ема й свиреше простичка мелодия на пиано или арфа (която Джейн доста амбициозно бе закупила), но идеята тя самата да опита да просвири на тези инструменти я караше да излиза извън себе си от възмущение. Единствената форма на свирене, която й харесваше, бе да прокарва пръст по клавишите и да удря с юмруци по купчина ноти.