Известно време Ема държа това писмо в ръката си, четейки и препрочитайки го, и размишляваше върху неговото съдържание.
„Той все още не е направил предложение на лейди Озбърн — бе нейният извод. — Ако го беше сторил, щеше да чувства за свой дълг да ми го съобщи. Защо толкова се бави? Но всъщност сестра му споделяше, че той е предпазлив, дори муден, във всичките си действия…“
Мислите на Ема поеха в друга посока. „Със сигурност ще имам неприятности с Робърт, след като книгата на татко излезе от печат. Какво ли още ми предстои да чуя. Няма смисъл да гадая предварително. Татко би казал: «За днешния ден ни стигат днешните беди.»“
Допълнението към завещанието на мистър Уотсън бе подействало като шок на няколко от неговите деца. Съставено бе в кантората на Робърт от няколко от неговите помощници в ден, когато самият той бе заминал извън града, за да урежда работите на прикован към леглото фермер. Мистър Уотсън, дошъл в Кройдън по църковни дела, се бе отбил при адвокатите и продиктувал клаузата, че всички права върху неговите проповеди се предоставят „на моята дъщеря Ема, която старателно ми изчете тези текстове на глас и ми оказа ценна помощ при съставянето и подреждането им.“ След като се върна в кантората, Робърт много се раздразни, но пренебрежително заяви:
— Няма ни най-малка вероятност тия проповеди да бъдат публикувани, а ако случайно ги отпечатат, обзалагам се, че няма да разтърсят света.
— Но защо тъкмо Ема от всички деца получава тези права? — попита Джейн с искрено възмущение.
— Е, остави — отвърна Робърт. — Ема няма кой знае какво друго.
„Мисля, че все пак мистър Хауард изпитва някакво чувство към мен — заключи Ема, след като остави писмото му. — Би искал да каже повече, но няма право.“
Слабо утешение!
После разпечата второто писмо, зацапано с малки петънца, очевидно от солена вода, и написано с уверен, изящен и напълно непознат почерк. В горния край адресът на подателя гласеше:
Кораб „Лакония“ на Негово Величество, Мраморно море.
Моя скъпа мис Уотсън,
С най-голямо въодушевление използвам случая да се оттегля в каютата си и да Ви благодаря за една от най-чудесните вечери, която някога съм прекарвал. Тя ще остане запечатана в паметта ми до сетните ми дни. Струва ми се странно да седя тук, под горещото турско небе, да гледам минаретата на Константинопол и да си припомням очарованието и спокойствието на един английски пасторски дом. Но той наистина изниква ярко в спомените ми. Братовчедка ми Ана, Вашият баща, Вие, мис Ема, сте трима от най-близките ми по дух хора, в чието присъствие се надявам да прекарам още великолепни вечери. И ми се иска да не предизвиквам съдбата, като изразя надежда, че когато се върна на сушата, ще имам възможност да изживея още много, много подобни вечери. (Простете ми. Зная, че здравето на баща ви е крехко. Но, о, дано неговите обширни познания, благост и остроумие бъдат запазени, за да радват приятелите му още дълги години.)
На това място Ема остави листа и се загледа през прозореца в пустата градина. За момент играта на нейното въображението й нарисува картина със сини турски води и тънки бели минарета.
„Колко странно — размишляваше тя. — Колко безумно странно. Капитан Фриймантъл не знае, не е знаел, когато е писал тези думи, че от тримата души, с които е споделил онази вечер, двама вече ги няма. Останала е само една.“
В този момент, обхваната от ледена тръпка, тя погледна датата на писмото. Бяха изминали два месеца от деня на написването му. Кой би могъл да знае? Животът в морето бе пълен с опасности. Сега и самият капитан Фриймантъл може би вече го нямаше. И навярно щяха да изминат месеци, преди Ема да научи каква е съдбата му. Ако научи изобщо. Можеше да се окаже, че от четиримата сега е жива единствено тя…
Отчаяна, Ема продължи да чете.
Не е ли странно, мис Ема, че, макар и съвсем рядко в живота, е възможно да срещнеш някого и без да го познаваш, моментално и без сянка от съмнение да разбереш: „Това е тя!“
Това почувствах към Вас, докато стояхме край онази готическа къща (надявам се, че сестра Ви вече се е нанесла там) и се разменяхме безсмислици за Кадуала и Куикхелм (за които вече съм в състояние да Ви разкажа много повече, когато се срещнем следващия път). Искрено се надявам, че наистина ще се срещнем — всъщност не мога да понеса перспективата да изживея остатъка от живота си без тази среща.
Вие, разбира се, може изобщо да не споделяте моите чувства. Едва ли право да се надявам. И все пак, и все пак — нещо в начина, по който ми се усмихвахте, нещо в начина, по който нашите мисли сякаш се сливаха, нещо в атмосферата на онази щастлива вечер ми дават, не мога да кажа точно защо, надежда. Ще продължа да се надявам, скъпа мис Ема! Докато не ме заровят в земята и докато Вие сте все още мис Ема.