— Не бе съвсем така — започна Ема, но после млъкна. Неизвестността какво щеше да открие в края на това пътуване бе завладяла твърде много мислите й, за да се занимава със самооправдания.
— Наистина ли смяташ, че в Епсъм е мисис О’Браян? — попита Маргарет, след като научи за съдържанието на бележката. — И какво ще правиш, ако е тя? Ами ако не е?
— Още не знам.
Доктор Хардинг изглеждаше объркан, което тия дни му се случваше все по-често.
— Определено трябва да изчакаме в Епсъм… без съмнение сме длъжни… поне докато разбереш кой точно е написал бележката. Но пък… не зная… не ми се ще да държа конете на едно място. Може би ще решите да се върнете в Клисъкс с нас?
— О, не, Ема не трябва да го прави! — бързо изрече Маргарет.
Ема я погледна, леко изненадана, но отвърна на доктор Хардинг:
— Не, скъпи господине, трябва да продължите пътя си за вкъщи, защото в противен случай Пенелъпи ще се чуди какво ви се е случило.
Доктор Хардинг изглеждаше облекчен, че друг е взел решението вместо него, но обеща, че поне ще изчакат пред къщата, докато Ема провери за какво става дума.
— Да, да, Епсъм не е лошо местенце — забеляза той, след като спряха. — Ако стане онова, което е намислил Тикстаф, то също ще се окаже на брега на Главния канал… отново ще живне това градче, несъмнено! Ето, мис Ема, това е адресът, който търсите — точно до главната улица, близо до мястото за разходки, не би могло да бъде по-удобно. А сега аз ще разведа моите кончета, докато вие откриете какво става… Моля ви, постарайте се да не се бавите много…
Ема провери в листчето, което държеше, и затърси „Чърч Стрийт“, №2. Откри врата край една аптека.
Сърцето й ускорено биеше, когато позвъни.
11
— Вие ли сте мис Ема Уотсън? О, толкова ми е ви видя!
Облечената в износени дрехи несресана жена говореше със силен ирландски акцент, което разсея последните съмнения на Ема.
— Тук ли мисис О’Браян?
— Да! Ама е много зле, мис! Честна дума, честна дума, направо ще се побъркам! Тя има толкова силен дух, та не иска да викам никого от вас, а, кълна се в душата си, тя е на ръба на гроба, освен ако нещо незабавно не се предприеме! Но качете се горе, мис, и вижте сама, моля ви…
— Добре, но… само за секунда, искам да известя моя зет, че съм попаднала, където трябва.
Ема се върна на улицата и каза на доктор Хардинг:
— Това наистина е моята леля О’Браян, сър… Още не съм я видяла, но прислужницата ми съобщи, че състоянието й е много тежко, така че нямам думи да изразя благодарността си, задето ме докарахте при нея. Определено трябва да остана и да се грижа за леля. Още веднъж ви благодаря и ще съм ви признателна, ако осведомите за тази новина сестрите ми Пенелъпи и Елизабет. И Сам, когато го видите.
— Ще го направя — отвърна той. — Но… вижте… ако бедната жена е в бедствено положение, може би ще са ви нужни пари — той бе поровил из джобовете на панталоните си и сега сложи сгъната банкнота в ръката й. Изглеждаше малко засрамен, сякаш съзнаваше, че трябва да окаже по-действена помощ, но просто му липсваше воля или енергия. Изразът на Маргарет разкриваше единствено нетърпение да се измъкне от положение, което можеше да се окаже неловко. Затова Ема без възражения прие банкнотата. Изрече:
— Благодаря ви, сър, много сте любезен. Ще ви пиша и ще ви известя как съм. Благодаря ви още веднъж. Довиждане!
Тя измъкна чантата си и побягна нагоре по тесните стълби. На горната площадка се изправи пред две врати. Едната стая, малка тясна гостна, гледаше към улицата. Прислужницата й даде знак да влезе в другото помещение, тъмна и също така мъничка спалня, в която имаше само тясно легло, маса и стол.
— Лельо Марая? — прошепна Ема.
На леглото, подпряна на възглавници, лежеше измършавяла дама.
— Лельо Марая? Ти ли си?
Тя отвори очи.
И тогава вик, изпълнен с толкова болка и ликуване, разцепи тишината, че Ема бе принудена да стисне ръце и да поеме дъх, за да не избухне в сълзи.
— Ема! Моята малка Ема! Ти ли си наистина! Възможно ли е?
— О, лельо Марая!
Ема не се осмеляваше да докосне леля си — толкова изтощена, крехка и слаба бе станала от болестта. Трябваше да се задоволи с лека целувка по бузата и погалване, подобно на допир на крилата на пеперуда, на стопените до кости пръсти. Стори й се опасно да задава въпроси какво е докарало леля й до това положение.
— Толкова съм щастлива, че те намерих — каза Ема. — Не трябва да те уморявам с много приказки. Би ли пийнала малко вино, ако ти донеса? Или малко говежди бульон?
Няколко сълзи се търкулнаха по бузите на мисис О’Браян.