— Говежди бульон! — прошепна тя. — О, да! Бриджит е добро, много добро момиче, само че не умее, никой от ирландците не умее да приготвя говежди бульон.
Ема отиде в другата стая, където състави списък на нещата, които трябваше да се купят, и даде малко пари на Бриджит.
— Можеш ли да доведеш и лекар?
— Да, мис, с удоволствие. Гуспожата не ми позволяваше, защото я беше страх, че няма достатъчно пари да му плати. А е ясно, че й е нужен доктор, страшно много.
— Знаеш ли от какво боледува?
— От ревматизъм, мис, хвана го в Нока. А после в Дъблин се влоши. И след това… господарят…
— Добре, ще ми разкажеш всичко това, когато се върнеш. Донеси ми необходимото. Но най-напред повикай лекар. Мисля, че хората в аптеката ще те упътят къде да го намериш.
Когато докторът пристигна, той потвърди диагнозата — остър ставен ревматизъм и предписа натриев салицилат и калиев йодид, които да се взимат на всеки три часа, освен това порто, говежди бульон и разбити яйца. Тъй като имаше голяма опасност да бъде засегнато сърцето, препоръча да прибегнат до услугите на професионална медицинска сестра, която да помага на Ема в грижите за бедната й леля, и обеща да изпрати такава.
За Ема започна странно, безмълвно и отначало ужасно тревожно време. Най-малко седмица не бе сигурно дали болната ще оживее. Ема си намери стая наблизо и се грижеше за леля си наравно с прислужницата Бриджит и сестрата Флечър, мила и разумна жена.
За щастие Ема разполагаше с доста пари: сгънатата банкнота, дадена от доктор Хардинг, се оказа от петдесет лири. Без нея тя не можеше да си представи как щяха да се оправят, защото се оказа, че средствата на горката мисис О’Браян са напълно изчерпани. Пътуването от Ирландия до Англия и с пощенска кола до Епсъм бе погълнало последните остатъци от богатството й.
Малко по малко Ема научи какво се е случило: отчасти от Бриджит, отчасти от леля Марая, когато силите й започнаха да се възвръщат.
— Никога не се омъжвай за човек, който се увлича по хазарта, миличка. Тези хора са най-опасните. Всъщност това е по-лошо от порок, то е пристрастеност като към силен опиум. А трябва да кажа, че горкият капитан О’Браян имаше ужасяващо лош късмет — направо не бе за вярване! Само трябваше да заложи на някой кон и конят си счупваше краката. Колко пъти съм му казвала: „Любов моя, онова, което трябва да правиш, е да си избереш кон и да не залагаш на него — по този начин със сигурност ще спечелиш.“ Но… той никога не обръщаше внимание на онова, което му казвах. Мислеше, че е най-умният.
След като в продължение на няколко седмици слушаше разказите на леля си, в крайна сметка Ема стигна до изненадващия извод, че макар капитан О’Браян да се бе отнасял към жена си нехайно и да бе пропилял цялото й състояние, тя не таеше никаква омраза към него. Всъщност продължаваше да го обича.
— Ах, какъв чаровник беше! Толкова мил мъж — въздъхна тя. — Винаги бе изпълнен с добри намерения, Господ да му даде вечен покой. Той не бе лош човек, ни най-малко. Само тая ужасна склонност към хазарта. „Този път — казваше той, — този път ще ти възвърна състоянието, Марая.“ Само че така и не успя, милият.
— Какво се случи с него? — осмели се накрая да попита Ема.
— Пусна си куршум в главата, горкичкият. „Марая — каза ми, — нищо добро н’виждаш с мен, абсолютно нищо“. И после се застреля.
Очевидно по време на съвместния живот на мисис О’Браян бе усвоила донякъде акцента на съпруга си.
— Чувствах се толкова потисната за бедния човек, а и бях зле със здравето. Мислех, че непременно ще умра. Но имах огромно желание да умра в родината си, не в Ирландия, която, трябва да кажа, скъпа, макар там да живеят някои мили хора, е най-мръсният, запуснат и окаян малък остров, който някога съм имала нещастието да посетя.
— Но защо избра Епсъм? — попита Ема, когато леля й поукрепна.
— А, ще си помислиш, че причината е глупава приумица, миличка, но капитан О’Браян винаги бе имал огромно желание да посети Епсъм заради дерби надбягванията. Помислих си, че ще оставя костите си да лежат там, където той бе искал да дойде някой ден.
— Но защо не ми изпрати съобщение?
— О, не! Не можех да те натоваря с подобна тежест, бедно дете! Та ти беше устроила живота си така хубаво и уютно сред братята и сестрите си.
Ема още не бе решила да просвети леля си относно пълната липса на такива семейни чувства сред въпросните братя и сестри, които да носят нещо хубаво и да създават уют. Досега единственият, който прояви съчувствие и даде практически съвети, бе Сам. Ема бе написала бележки на Робърт, Пенелъпи и Елизабет, но не получи отговор. Но Сам дойде на кон от Гилфорд, обсъди състоянието на леля Марая с Хенфорд, доктора, одобри предписаното лечение и ободри болната с приятелски разговор. Даде на Ема и малко пари.