— Бих искал да ти отделя повече, Ема — каза той, — но хвърлих по-голямата част от моето наследство в проекта на Тикстаф за канала. Той твърди и аз се надявам да се окаже прав, че парите ми ще се утроят за една година. Мисля обаче, че Хардинг ще ти помогне, ако изпитваш нужда. Той е мил човек и се чувства виновен, че не е направил повече. Не бих разчитал на Робърт. Джейн твърде скъпернически контролира разходите му. Но той може да направи нещо по юридически път — да заведе дело срещу семейството на капитан О’Браян за всичките пари, които е измъкнал от леля.
— Не бих разчитала на това — отвърна Ема.
Сам изглеждаше отслабнал, уморен и измъчен. Ема въздъхна болезнено, докато той се отдалечаваше на коня си. Още не бе обявен годежът на мис Едуардс и лорд Озбърн, но само за това се говореше и се очакваше да стане всеки ден.
От сестрите си в Клисъкс Ема най-накрая получи писма, които я разочароваха, но не и изненадаха. Пенелъпи твърдо отказваше да направи какво и да е за мисис О’Браян.
„Тя никога не си е мръднала пръста за мене. Ти беше онази, която тя избра да осинови, и ако си решила да й помагаш сега, това е изцяло твоя работа. Пък и доктор Хардинг казва, че е направил, каквото е могъл — повече, отколкото тя заслужава, смея да твърдя, ако се разбере истината. Така че отсега нататък тя трябва да се оправя, както може.“
Елизабет пишеше, че съжалява, но има само стоте лири, наследени от баща си, и по нейно мнение била длъжна да ги пази за непредвидени случаи в бъдеще. „Значи е отхвърлила Том Мъсгрейв“ — помисли си Ема.
„Но веднага щом ми се удаде възможност, ще донеса малко сладка и вино от иглика, приготвени миналата година в Стантън, както и някои дрехи“ — се казваше в писмото.
Робърт сурово порицаваше Ема в изпратения отговор.
„Няма да влизам в подробности относно твоето чудовищно държане към проявилата толкова добрини към тебе твоя снаха Джейн — пишеше той, — макар от всяка гледна точка то да е достатъчно възмутително. Но твоето настаняване в квартира под наем с опозорената си леля по такъв бедняшки начин неизбежно хвърля петно върху цялото семейство и ужасно ни принизява в очите на обществото. Как можа да паднеш толкова ниско и да заживееш над аптека (защото, както научих, на такова място си се установила)? Това е достатъчно, за да посрамиш името Уотсън. И да предлагаш уроци по музика върху табелка, изложена на витрината на хлебарница! Напълно съм отвратен от тебе, Ема, и се опасявам, че сега съм принуден да прекъсна всякакви връзки с тебе. Твой и т.н.“
— Ех, той наистина пише като надменен и надут човек — въздъхна мисис О’Браян, когато в края на краищата Ема не успя да намери начин да избегне разказа за този отговор на своята молба за помощ. — Трябва да ти кажа, че според мен не е никаква загуба да се лишиш от неговото приятелство. Но какво щастие, скъпа Ема, че твоите уроци по пиано се ползват с успех. А сега и уроците по арфа, както ми казваш?
Табелката във витрината на хлебарницата бързо бе привлякла голям интерес към уроците. Изглежда, че младите дами в Епсъм изгаряха от желание да бъдат обучавани да свирят на арфа и пиано. За своя собствена изненада Ема бе успяла да се снабди с пиано под наем и сега имаше малки, но постоянни и непрекъснато нарастващи доходи, така че голяма част от петдесетте лири на доктор Хардинг оставаше все още неизразходвана. Мисис О’Браян се бе възстановила достатъчно, за да може да посещава топлите бани три пъти седмично, което оказваше изключително благотворно въздействие върху нейните подути и болни стави.
Един ден Ема бе приятно изненадана от посещение на мис Озбърн, която, притеснена и изчервена, се поинтересува дали не би могла да помогне в плащането на наема за арфата.
— Мама не знае, че съм тук — призна тя. — Не съм сигурна, че напълно ще одобри постъпката ми. Но мисля, че вие сте изключително смела, мис Ема! Уверена съм, че и мистър Хауард е на същото мнение.
За свое собствено задоволство Ема установи, че вече е в състояние да пита за здравето на мистър Хауард без онова ускорено биене на сърцето, което някога съпровождаше подобни въпроси.
— Ами… ние не го виждаме често в последно време. От Антигуа се завърна един братовчед на мама — лорд Руфъс Бънги. Той е страшно колоритна личност, много е забавен, а и донесе такова количество странни предмети със себе си, че вниманието на мама е изцяло заангажирано. Тя загуби пари след отмяната на търговия с роби — обяви наивно мис Озбърн, — затова се радва, че може да иска съвети от братовчеда Руфъс…