Той изглеждаше малко смутен и обясни, че е паднала подковата на коня му и очаква да го подковат.
— Бихте ли дошли да се запознаете с леля ми? — предложи Ема.
Той започна да мънка, поколеба се, но накрая прие поканата. Мисис О’Браян напълно бе възвърнала стария си дух — беше весела, оживена и проявяваше интерес към хората и обществените дела. Само бръчките по отслабналото й лице издаваха премеждията, които бе преживяла.
— Мистър Хауард! Чух, че сте бил голям приятел на бедния ми брат. Много ми е приятно наистина да се запозная с вас.
Мистър Хауард изглеждаше доста блед и потиснат, но лицето му просветна при това сърдечно посрещане.
— Аз също съм много щастлив да се запозная с вас, мисис О’Браян — каза той. — Особено след като бях свидетел на дълбокото безпокойство, което терзаеше вашата племенница през месеците, когато нямаше вести от вас. Чудесно е, че накрая пак сте заедно. Всъщност нося на нас и мис Ема окуражаваща новина. Публикуването на проповедите на вашия брат има забележителен успех. Първото издание е вече изчерпано и се подготвя второ. Скоро ще ви предам чек, мис Ема, за над двеста лири.
— Двеста лири! Та това е цяло богатство! С тази сума леля и аз можем да живеем без никакви притеснения безкрайно дълго.
— Не е само това, мис Ема. Издателите настояват за втори том, след като чуха от мене, че публикуваната поредица е само малка част.
— О, милостиви небеса! — възкликна Ема. — Наистина ли? Това е чудесно. Но всички книжа и книги на татко сега са у брат ми Сам в Гилфорд — помислихме, че след смъртта на татко така ще е най-добре, тъй като, въпреки че аз действително наследих авторските права, по това време не бе ясно къде ще се установя.
— Съвсем вярно, съвсем вярно — потвърди мистър Хауард, леко смутен.
— Ще пиша на Сам и ще го помоля да пренесат книжата тук. Така с леля ще имаме чудесно вечерно занимание — да преглеждаме и подбираме втори том.
— Точно така! — възкликна мисис О’Браян.
Настроението на мистър Хауард се развали, сякаш очакваше тази задача да бъде предложена на него.
— Е, с нетърпение ще чакам да ми се обадите — каза той след миг-два, — когато сте готови с подбора.
— Да, да — каза Ема, — но сега ще ти трябва да ви отпратя, мистър Хауард, защото съм сигурна, че конят ви е подкован, а вече мина времето, когато леля трябва да изпие горещата си бира с разбито яйце.
С неохота, но примирен, той се сбогува.
— О, между другото — неловко каза той на стълбата, — има новина, която може би не сте чули. Лейди Озбърн ще се омъжи за братовчед си, лорд Руфъс Бънги. Той неотдавна се завърна от чужбина. Те са стари приятели от времето на детските си игри.
— Наистина ли? — попита Ема, съвсем смаяна. — Но… — Тя преглътна остатъка от думите си и остана да го наблюдава как се отдалечава бавно и с наведена глава по улицата.
Когато се върна горе с горещата бира с разбита вътре яйце, мисис О’Браян веднага каза:
— Този мъж възнамерява да се върне и да ти направи предложение, мила.
— Така ли мислиш? — със съмнение запита Ема. — Въпреки нашето по-ниско обществено положение?
— Целият му вид го показва — мисис О’Браян говореше с авторитета на жена, която на времето си бе имала множество флиртове, довели до две женитби.
— Но той неизбежно ще се чувства неудобно при неговото положение, след като е известно, че е бил тъй дълго във всяко отношение собственост на лейди Озбърн…
— Ах, мила, един мъж скоро ще забрави подобно дребно неудобство. Важният въпрос обаче е: смяташ ли ти да се омъжиш за него?
Ема си помисли за писмото в чантата си, за книгата за сакските крале до леглото си. Тя все още не бе споменала за тия неща пред леля си. Нямаше и намерение да го прави. Чувстваше се като птичка с едно-едничко драгоценно, крехко яйце. Не искаше да поема никакъв риск, не искаше да предизвиква съдбата.
„Каква глупачка все пак се оказах — помисли си тя. — Би било съвсем в реда на нещата да попитам мистър Хауард дали има някакви известия от братовчеда си.“
— Не, — бавно произнесе тя. — Не, не смятам.
— Но той изглежда прекрасен човек, мила — свещеник, от добро семейство, със стабилно материално положение…
Ема упорито изрече:
— Липсва му решителността, която искам да виждам у един мъж. Прекалено дълго се остави лейди Озбърн да се разпорежда, с него, както си пожелае. А тя е отвратителна жена. Харесва ми, когато мъжът е деен и сам взима решенията си.
— Да, мила, но ти можеш да осигуриш цялата решителност — каза любещата леля.