— Несъмнено в края на живота си вашият съпруг е бил образец на всички добродетели и тогава е могъл да се нарече прекрасен джентълмен и християнин. Но на по-млади години, когато аз го познавах, макар описанието „прекрасен“ напълно да му прилягаше, боя се, че с останалите определения не бе така. Когато бях на двайсет години, той имаше достатъчно скандална репутация, за да си заслужи прякора „женкаря Ралф“ (и още един, който не се решавам да произнеса). И други, освен мене положително си спомнят тия факти.
Лейди Озбърн видимо потрепери. Очевидно тия прозвища не й бяха непознати.
Бяха стигнали до края на павираната пътека. Лейди Озбърн се извърна и натъртено каза:
— Ако незабавно не вземете мерки да опровергаете тази история и изложите цялата й несъстоятелност, ще се погрижа нито един почтен човек да не се доближи до вас и до вашата племенница. Ще се окажете отхвърлени от доброто общество — разорени и опозорени като вашите роднини в Клисъкс. Ще ви презира цялата околия. Ще се постарая, освен това да не можете да си изкарвате прехраната в тази част на страната. Никой няма да иска да има нищо общо с вас.
— Ако Ваше благородие е в състояние да направи това — простичко отвърна мисис О’Браян, — предполагам, че ще бъдем принудени да се преместим на друго място. Аз имам добри приятели в Шропшир, където разпорежданията на Ваше благородие не се зачитат. И все пак се опасявам, че изобщо не съм в състояние да опровергая историята за мис Едуардс, защото е истина.
Лейди Озбърн забърза обратно по пътеката. Не че размаха юмрук, но така изглеждаше от движението на ветрилото й. После се скри от погледите им.
— О, Господи! — въздъхна мисис О’Браян. — Виждам, че трябва да е много мъчително за бедната жена тая позорна стара история за съпруга й да излезе на бял свят тъкмо сега. Но какво можех да направя?
— Нищо друго, освен онова, което стори — увери я Ема. — А що се отнася до нейните заплахи, не им обръщам голямо внимание. Не мога да си представя как ще успее да убеди всичките ми ученици или дори част от тях да ме напуснат.
— Аз обаче изпитвам неудобство пред семейство Едуардс. Хенри Едуардс изобщо не отговори на писмото ми. Опасявам се, че би искал никога да не се бях връщала в тоя край, за да наруша спокойствието и осуетя плановете му.
— Лельо Марая, ти направи това, което ти продиктува съвестта.
— Много уморена се чувства, мила — след миг унило каза мисис О’Браян. — Струва ми се, че е по-добре да намериш файтон и да ме отведеш вкъщи.
Ема така и стори, дълбоко загрижена да не би този бурен разговор да е влошил отново здравето на леля й. Лекарят бе казал, че поради предишната силна изтощеност и най-лекото неразположение може да доведе до тежки усложнения.
За щастие при връщането си вкъщи откриха, че ги очакват две писма, които пощальончето бе оставило на прислужницата Бриджит. Едното от тях, адресирано до мисис О’Браян с пощенско клеймо от Доркинг, се оказа от мистър Едуардс. Писмото приличаше на човека, който го беше писал: изпълнено с достойнство, учтиво и, за огромно облекчение на дамата, без никакъв гняв заради разкритието, което бе се почувствала длъжна да направи. Напротив, той й изразяваше дълбоката си признателност, че е предотвратила толкова ужасен, макар и неволен грях, и че бе изпълнила много тежък дълг и бе дала отговор на отдавнашна и смятана за неразрешима загадка.
„Моята бедна сестра ми бе обещала, че един ден ще ми разкрие името на съблазнителя, но смъртта я прибра, преди да успее да го направи. Нашето неведение направи два пъти по-трудно за нас да бъдем сигурни, че при отглеждането на Мери действаме по най-добрия за нея начин. Съобщеното от Вас, което се потвърждава от много черти във външността и характера на Мери, както и от някои мои собствени спомени, ще ни даде здрава основа за взимане на по-нататъшните ни решения и ние сме Ви безкрайно признателни.“
— Е, това е отлична новина — каза мисис О’Браян с дълбоко облекчение. — Хенри Едуардс ми изглежда разумен човек. Смятам, Ема, че имаме основания да храним малка надежда за скъпия Сам… ама, дете, какво има?
Ема бе пребледняла от смайване, и държеше отворено писмо в треперещата си ръка.
— Писмото е от един господин… преподобния Джеймс Кларк… той пише от Карлтън Хаус… той е библиотекарят на Уелския принц…
— О, Боже! — в изумлението си мисис О’Браян изпусна писмото на мистър Едуардс. — Библиотекарят на принца? Какво има да ни каже той?
— Пише, за да ме осведоми, че неговият господар, принцът, е прочел проповедите на татко с огромен интерес и е извлякъл от тях значителна морална поука. Също и да изрази надежда, че се подготвя нов сборник с бащините ми проповеди. Известява ме, че ако действително се готви втори том, мога, ако желая, да го посветя на Негово Кралско Височество.