Еск се взря в тъмното, горещо небе.
Имаше… Останаха две безжизнени тела долу в тревата, когато тя се понесе с вятъра…
Чувстваше шибането и пронизването на въздуха през перата си.
Тъй като орелът не ловуваше, а само се наслаждаваше на усещането от слънцето по крилете си, земята под него беше просто една маловажна форма. Но въздухът, въздухът беше сложно, променящо се, триизмерно нещо, сложен модел от спирали и дъги, който се простираше далеч в пространството, зигзаговидна линия от потоци, построена около термични стълбове. Тя…
… усети лек натиск, който я възпираше.
— Следващото нещо, което трябва да запомниш — каза гласът на Баба, съвсем наблизо, — е да не притесняваш собственика. Ако му покажеш, че си там, той или ще се опълчи срещу теб, или ще се паникьоса, а ти и в двата случая няма да имаш никакъв шанс. Той цял живот е бил орел, а ти — не.
Еск не каза нищо.
— Не те е страх, нали? — попита Баба. — Страхът може да те завладее първия път и…
— Не ме е страх — отвърна Еск и попита: — Как мога до го подчиня?
— Не можеш. Още не. Пък и да подчиниш абсолютно диво животно не се научава лесно. Ти трябва… някакси да му подскажеш, че то би могло да поиска да прави разни неща. С питомно животно, разбира се, е съвсем различно. Но не можеш да накараш нито едно създание да направи нещо, което абсолютно противоречи на природата му. А сега се опитай да намериш съзнанието на орела.
Еск усещаше Баба като разлат сребърен облак в задната част на собственото си съзнание. След кратко търсене тя откри орела. За малко не го пропусна. Съзнанието му беше малко, остро и лилаво, като връх на стрела. То беше съсредоточено изцяло върху летенето и не я забеляза.
— Добре — одобрително каза Баба. — Няма да ходим надалече. Ако искаш да го накараш да завие, трябва…
— Да, да — отвърна Еск. Тя сви пръсти, където и да бяха те, и птицата се наклони във въздуха и зави.
— Много добре — каза Баба, слисана. — Как го направи?
— Не… не знам. Стори ми се съвсем ясно.
— Хмх. — Баба внимателно опита мъничкото съзнание на орела. Той все още не подозираше нищо за пътниците си. Тя се впечатли искрено — нещо, което й се случваше много рядко.
Те се носеха над планината, докато Еск развълнувано изследваше усещанията на орела. Бабиният глас мърмореше монотонно през съзнанието й и даваше инструкции, напътствия и предупреждения. Тя слушаше с половин ухо. Звучеше й твърде сложно. Защо да не може да овладее съзнанието на орела? Това няма да го нарани.
Виждаше как може да го направи, искаше се само малко ловкост, като да щракнеш с пръсти — нещо, което всъщност тя никога не бе успяла да направи, — и тогава щеше да изпита истинското летене, а не „от втора ръка“.
Тогава би могла…
— Недей — спокойно рече Баба. — Нищо добро няма да излезе от това.
— Какво?
— Да не мислиш, че ти си първата, момичето ми? Да не мислиш, че ние всичките не сме си мислили колко хубаво би било да вземем нечие тяло и да подгоним вятъра, или да подишаме във водата? И да не би наистина да мислиш, че ще е толкова лесно?
Еск я погледна сърдито.
— Няма защо да ме гледаш така — каза Баба. — Един ден ще ми бъдеш благодарна. Не почваш ли да си играеш, преди да знаеш какво искаш, а? Преди да се захванеш с номерата, трябва да се научиш какво да правиш, ако нещо се обърка. Не се опитвай да ходиш, преди да можеш да бягаш.
— Аз усещам как да го направя, Бабо.
— Може и така да е. По-трудно е отколкото изглежда, това, Заемането, макар че, признавам, удава ти се. Достатъчно за днес, закарай ни над нас и ще ти покажа как да се Върнеш.
Орелът раздвижи въздуха над двете проснати на земята тела и Еск видя с очите на съзнанието си, че за тях се отварят два канала. Фигурата на Бабиното съзнание изчезна.
Сега…
Баба беше сбъркала. Съзнанието на орела не оказа никаква съпротива, а и не му остана време да се паникьоса. Еск го обгърна здраво в собственото си съзнание. То се погърчи един миг и после се разтвори в нея.
Баба отвори очи тъкмо навреме, за да види как птицата нададе сипкав победоносен вик, изви се ниско над обраслия с трева сипей и се плъзна надолу по планинския склон. За момент тя представляваше чезнеща точка, след което се изгуби, като остави само още един ехтящ писък след себе си.
Вещицата погледна надолу към безжизненото тяло на Еск. Момичето не беше тежко, но до вкъщи беше далече, а и следобедът клонеше към края си.
— По дяволите — каза тя, без особено чувство. Изправи се, поизтупа се и, като изпъшка от усилието, метна неподвижното детско телце на рамо.
Високо над планината, в кристалния въздух на залеза орелът-Еск набра още височина, опиянен от неподправената жизненост на полета.