Мъглата се кълбеше между къщите, когато магьосникът прекоси тесния мост над придошлата река и се насочи към селската ковачница, макар че двата факта нямат нищо общо един с друг. Мъглата все едно щеше да продължи да си се кълби: беше опитна мъгла и беше усвоила това изкуство до съвършенство.
В ковачницата имаше доста хора, разбира се. Това е едно от местата, където можеш да разчиташ, че ще намериш приличен огън и някой, с когото да поговориш. Няколко от селските жители се излежаваха по топлите ъгли, но, щом магьосникът се приближи, се изправиха с очакване и се опитаха да докарат интелигентен вид на лицата си, общо взето с незадоволителен резултат.
Ковачът не се почувства длъжен да раболепничи чак толкова. Той кимна на магьосника, но това беше поздрав между равни, или равни, поне що се отнася до ковача. В края на краищата, всеки полукомпетентен ковач е много повече от бегло запознат с магията, или поне така му харесва да си мисли.
Магьосникът се поклони. Една бяла котка, която спеше до пещта се събуди и го погледна внимателно.
— Как се казва това място, господине? — попита магьосникът.
Ковачът сви рамене.
— Лошият Задник — отговори той.
— Лошият…?
— Задник — повтори ковачът, а тонът му подканваше някой да се заяде.
Магьосникът помисли.
— Името явно си има история, — най-сетне каза той — която, ако обстоятелствата бяха други, много бих се радвал да чуя. Но аз, ковачо, бих желал да поговоря с теб за сина ти.
— Кой от всичките? — попита ковачът, а висящите наоколо безделници се изкикотиха. Магьосникът се усмихна.
— Ти имаш седем сина, нали така? И ти самият си осми син?
Лицето на ковача се стегна. Той се обърна към селяните.
— Хайде, дъждът спира, — каза той. — Ей вие, разкарайте се. Аз и… — той сви вежди и погледна към магьосника.
— Драм Биллет — отвърна той.
— Аз и господин Биллет трябва да поговорим за някои неща — Той размаха неопределено чука си и, един след друг, като извръщаха вратове назад в случай, че магьосникът направеше нещо интересно, публиката се изнесе.
Ковачът измъкна две столчета изпод една пейка. Извади бутилка от един шкаф до цистерната с водата и напълни две съвсем малки чашки с прозрачна течност.
Двамата мъже седнаха и се загледаха в дъжда и мъглата, които се изливаха над моста. После ковачът каза:
— Знам какъв син имаш предвид. Старата Баба е горе при жена ми сега. Осмият син на осми син, разбира се. Минавало ми е през ума наистина, но да си кажа право, никога не съм се замислял много. Виж ти! Магьосник в семейството, а?
— Схващаш много бързо — каза Биллет. Бялата котка скочи от мястото си, прекоси бавно пода и се метна в скута на магьосника, където се сгуши на кълбо. Тънките му пръсти я загалиха разсеяно.
— Виж ти, виж ти — повтори ковачът. — Магьосник в Лошия Задник, а?
— Възможно е, възможно е — каза Биллет. — Естествено, той ще трябва да завърши първо Университета. Може да се справи добре, разбира се.
Ковачът обмисли идеята от всички страни и реши, че тя много му харесва. Една мисъл го озари.
— Чакай малко — каза той. — Опитвам се да си спомня какво ми казваше баща ми. Магьосник, който знае, че ще умре може… ъ-ъ… да предаде… ъ-ъ… магьосничеството си на… ъ-ъ… наследник, нали?
— Никога не съм чувал да го казват по-сбито, да — отвърна магьосникът.
— Значи ти… ъ-ъ… ще умреш?
— О, да. — Котката мъркаше, докато пръстите му я чешеха зад ушите.
Ковачът изглежда се притесни.
— Кога?
Магьосникът помисли един миг.
— След около шест минути.
— Ох.
— Не се тревожи — рече магьосникът. — Честно казано, чакам го с нетърпение. Чувал съм, че въобще не боли.
Ковачът се замисли върху това.
— Кой ти каза? — най-сетне попита той.
Магьосникът се престори, че не го е чул. Той гледаше моста и търсеше издайническия шум в мъглата.
— Чуй — каза ковачът. — Я по-добре ми кажи какво да направим, че да отгледаме магьосник, така де, понеже по тези места няма магьосници и…
— Всичко ще се нареди само — учтиво отвърна Биллет. — Магията ме доведе при вас и пак тя ще се погрижи за всичко. Така прави по принцип. Рев ли чух?
Ковачът погледна към тавана. Над плющенето на дъжда той различи шума от чифт нови дробове, работещи с все сила.
Магьосникът се усмихна.
— Нека го донесат тук — нареди той.
Котката се изправи и се загледа с интерес в широката врата на работилницата. Щом ковачът извика развълнувано по посока на горния етаж, тя скочи на земята и бавно се завлачи по пода, като бръмчеше като трион.
В дъното на стълбите се появи висока, беловласа жена, стиснала вързоп в одеяло. Ковачът я подкани да се приближи до мястото, където седеше магьосникът.