Тя се прибра в хладината на къщата, седна в стола-люлка и се втренчи във вратата.
Знаеше какво следва. Мразеше самата мисъл за него. Но донесе една къса стълба, покачи се със скърцане на покрива и извади жезъла от скритото му място в сламата.
Беше ледено студен. От него се вдигаше пара.
— Над линията на вечния сняг тогава — каза Баба.
Тя слезе долу и забучи жезъла в една цветна леха. Изгледа го кръвнишки. Обзе я гадното усещане, че той й отвръща със същия поглед.
— Не си мисли, че си победил, защото не си — отяде му се тя.
— Просто нямам време да се мотая. Ти трябва да знаеш къде е тя. Заповядвам ти да ме заведеш при нея!
Жезълът реагира като дърво.
— С… — Баба спря — заклинанията й бяха малко поостарели, — с огън и камък, заповядвам ти!
Действие, движение, оживление — всички тези думи биха били абсолютно неточни описания на отговора на жезъла.
Баба се почеса по брадичката. Припомни си малкия урок, който получават всички деца: коя е вълшебната думичка?
— Моля? — предположи тя.
Жезълът трепна, измъкна се малко над земята и се завъртя във въздуха така, че увисна подканящо на височината на кръста.
Баба беше чула, че метлите са пак много на мода сред по-младите вещици, но самата тя не си падаше по това. По никой начин тялото не би могло да изглежда благоприлично, докато се носи из въздуха, яхнало домакински уред. Освен това, определено изглеждаше ветровито.
Но сега не му беше времето да мисли за благоприличието. Като се спря само, за да си откачи шапката от куката зад вратата, тя се покатери на жезъла и кацна върху него възможно най-добре, странично, разбира се, и здраво стиснала поли между коленете си.
— Така — каза тя. — А сега каа-аааак…
Животните из гората се разбягваха и разпръсваха, когато сянката й минаваше над главите им с викове и клетви. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели от стискане, тя размахваше диво кльощавите си крака и в същото време, високо над върховете на дърветата, учеше важни уроци за центровете на гравитацията и въздушните течения. Жезълът летеше стремително напред, без да обръща внимание на писъците й.
По времето, когато той излезе над високопланинските ливади, Баба криво-ляво се беше спогодила с него, което ще рече, че просто можеше да се държи с ръце и колене, в случай, че не възразява да е обърната надолу с главата. Поне шапката й беше от някаква полза, тъй като имаше аеродинамична форма.
Жезълът се гмурна между черните скали и покрай високите голи долини, където — както се говореше, — някога, по времето на Ледените Гиганти бяха текли реки от лед. Въздухът изтъня и започна да реже в гърлото.
Пътуването им свърши внезапно над една снежна пряспа. Баба се катурна и остана да лежи задъхана в снега, докато се опитваше да си спомни защо се подлага на всичко това.
Под надвиснала скала на няколко стъпки оттам лежеше топка пера. Щом Баба се приближи, рязко се вдигна една глава и орелът я прониза със свирепи, изплашени очи. Опита се да полети, и рухна. Когато тя посегна да го докосне, той откъсна триъгълно парче плът от ръката й.
— Ясно — тихо рече Баба, без да се обръща конкретно към никого. Огледа се и откри един объл камък с горе-долу необходимите размери. За няколко секунди тя изчезна зад него, от благоприличие, и после се появи отново с фуста в ръка. Птицата се мяташе насам-натам, съсипвайки плода на няколкоседмично добросъвестно бродиране на „дребен бод“, но тя успя да я омотае и да я хване така, че да избегне спорадичните й атаки.
Баба се обърна към жезъла, който сега стоеше забучен в снежната пряспа.
— На връщане ще ходя пеш — хладно му каза тя.
Оказа се, че се намират върху издаден хребет, който надвисваше над остри черни скали на височина от около няколкостотин стъпки.
— Добре, тогава — съгласи се тя, — но ще летиш бавно, разбра ли? И няма да се издигаш нависоко.
Всъщност, защото вече имаше малко повече опит и, може би, защото и жезълът внимаваше повече, обратното пътуване мина почти спокойно. Баба почти се убеди, че стига да й дадат време, би могла да се научи просто да не харесва летенето, вместо да й се повдига от него. Това, което не достигаше, беше някакъв начин, който да те възпира да гледаш надолу към земята.
Орелът се просна върху парцаливото чердже пред празното огнище. Беше пийнал малко вода, над която Баба беше измънкала няколко от заклинанията, които обикновено казваше, за да впечатли пациентите си, но човек никога не знае, може пък и да имаха някаква сила; беше погълнал и няколко къса сурово месо.
Това, което не беше направил, бе да прояви поне малък признак на интелигентност.
Тя започна да се чуди дали е хванала птицата, която трябваше. Рискува да бъде ухапана още веднъж и се вгледа силно в злите му, оранжеви очи, и се опита да убеди самата себе си, че някъде, в дълбините им, почти невъзможно да се види, блещука странно пламъче.
Тя опипа вътре из главата на орела. Неговото съзнание си беше още там, както трябваше да се очаква, ярко и остро, но имаше и нещо друго. Съзнанието, разбира се, е безцветно, но, все пак, нишките на орловото съзнание изглеждаха лилави. Около тях и преплетени в тях имаше и ефирни сребърни нишки.
Еск беше научила твърде късно, че съзнанието оформя тялото, че Заемането е едно нещо, но мечтата напълно да се приеме чуждо тяло е неизбежно осъдена на наказание.
Баба седна и се залюля. Беше в безизходица, знаеше това. Да се Разплетат оплетените едно в друго съзнания не беше по силите й, не беше по силите на никой в Планините Рамтоп, нито даже на…
Нямаше никакъв шум, но може би настъпи промяна в структурата на въздуха. Вещицата вдигна очи към жезъла, когото беше изтърпяла да се върне в къщата.
— Не — отсече тя.
После си помисли: кой има полза от това, което казах? Аз? Там има сила, но не е моя вид сила.
Но друг вид тук няма. А даже и сега може би съм закъсняла.
Може никога да не съм била навреме.
Тя посегна пак в главата на орела, за да успокои страховете му и да разсее паниката му. Той й позволи да го вземе и застана несигурно на китката й, а ноктите му се впиха здраво до кръв.
Баба взе жезъла и се отправи към горния етаж, където Еск лежеше на тясното легло в ниската спалня със стария й набразден таван.
Тя накара птицата да кацне на рамката на леглото и насочи вниманието си към жезъла. Още веднъж резбата върху него се измести под погледа й и отказа да покаже същинската си форма.
На Баба не й беше чуждо използването на силата, но тя знаеше, че залага само на лек натиск, за да раздвижи едва-едва вълната на нещата. Тя не би го казала така, разбира се, — тя би казала, че винаги има ръчка, стига да знаеш къде да я потърсиш. Силата в жезъла беше груба, жестока, суровата есенция на магията, извлечена от силите, които управляваха самата вселена.
Щеше да има цена. А Баба разбираше достатъчно от магьосничество, за да е сигурна, че ще бъде висока. Но ако се притесняваш за цената, какво търсиш в магазина?
Прочисти си гърлото и се зачуди какво по дяволите трябва да направи сега. Може би ако…
Силата я удари като тухла. Усети как я хваща и я повдига, така че, беше много учудена, когато погледна надолу и видя, че краката й още стоят здраво на пода. Опита се да направи крачка напред и въздухът около нея запращя от магическо разреждане. Тя протегна ръка да се облегне на стената и старата дървена греда под пръстите й се размърда и по нея покараха листа. Магически циклон се развихри из стаята, като вдигаше праха и за кратко му придаваше някои много обезпокоителни форми; каната и легена на умивалника, с изключително подходящия мотив на розички, се пръснаха на парчета. Под леглото третият член на традиционното порцеланово трио се превърна в нещо ужасно и изпълзя нанякъде.
Вещицата отвори уста да прокълне, но после размисли, щом думите й избуяха в обрамчени с дъги облаци.
Тя погледна надолу към Еск и към орела, които изглежда бяха далеч от всичко това, и се опита да се съсредоточи. Вмъкна се в главата му и още веднъж различи нишките на съзнанието — сребърните жички бяха прилепнали така плътно до лилавите, че бяха придобили същата форма. Но сега успя да види и къде свършваха нишките и къде едно добре премерено дръпване или бутане щеше да започне да ги разплита. Беше толкова очевидно, че тя се чу да се смее, а смехът се изви в сенки от оранжево и червено, и изчезна в тавана.
Времето минаваше. Даже и със силата, пулсираща в главата й, задачата беше болезнено трудна, като да вденеш игла на лунна светлина, но най-сетне тя успя да събере цяла шепа сребро. В бавния, тежък свят, в който й се стори сега че е, тя взе чилето и бавно го хвърли към Еск. То се превърна в облак, завъртя се като въртоп и изчезна.
Усещаше присъствието на пронизителен, чуруликащ шум и сенки в крайчеца на полезрението си. Е, рано или късно това се случваше на всички. Те бяха дошли, привлечени, както винаги, от разреждането на магията. Трябваше просто да се научиш да не им обръщаш внимание.