— Казват, че под Планините Рамтоп има рудници на джуджета — непоследователно каза тя. — Божичко, ама и малките копеленца, каква изненада им се готви.
Тя разръчка малката локвичка от охлаждащо се желязо, където по-рано беше стоял чайникът, и добави:
— Жалко за стената на огнището. А пък на нея имаше кукумявки.
Предпазливо приглади опърлената си коса с трепереща ръка.
— Мисля, че това плаче за една голяма чаша… голяма чаша студена вода.
Еск седеше и удивено гледаше ръката си.
— Това беше истинска магия — най-накрая каза тя. — И аз я направих.
— Един вид истинска магия — поправи я Баба. — Не го забравяй. Нито пък трябва да го правиш непрекъснато. Ако ти идва отвътре, трябва да се научиш да го контролираш.
— Можеш ли да ме научиш?
— Аз? Не!
— Как да се науча тогава, щом никой не иска да ме научи?
— Трябва да отидеш там, където могат. В училището за магьосници.
— Но ти каза…
Баба спря, както пълнеше каната от кофата с вода.
— Да, да — сопна се тя. — Няма значение какво съм казала, нито здравия разум, нито нищо. Понякога просто трябва да вървиш натам, накъдето те водят нещата, пък и струва ми се, ти така или иначе си тръгнала към училището за магьосници.
Еск помисли върху последното.
— Искаш да кажеш, че така ми било писано? — най-после попита тя.
Баба вдигна рамене.
— Нещо такова. Вероятно. Кой знае?
Същата нощ, дълго след като изпрати Еск да си лете, Баба си сложи шапката, запали нова свещ, разчисти масата и извади малка дървена кутийка от тайното й скривалище в кухненския шкаф. Тя съдържаше шишенце мастило, една стара перодръжка и няколко листа хартия.
Не може да се каже, че Баба се чувстваше кой знае колко щастлива, когато се изправеше пред света на писмата. Очите й изскочиха, изплези език, капчици пот избиха върху челото й, но писалката продължаваше да дращи по страницата, съпроводена от спорадичните тихи „мътните да те вземат“ или „копелдачето му“.
Писмото гласеше следното, макар че в тази му версия липсват восъкът от свещта, мастилените петна, задраскванията и мокрите места от оригинала:
Ду Главнйъ Магьосник, Нивидимия Уневерситет, Поздрави, Нъдйавъм се си дубре, Пращъм ти тукъ идна Ескарина Смит, тйъ имъ дарбъ зъ магьосник, ну къкво можи дъ съ нъправи повичи ут нейъ не знъм тйъ ръботи дубре и спретнътъ същу и умеи ръзните рабути пу къщата, аз ши пратйъ Пъратъ пу нейъ Жевей длгу и с миръ, И задлъженъ,
Баба го вдигна на светлината на свещта и го огледа критично. Беше хубаво писмо. Тя беше извадила думата „ръзни“ от Алманаха, който четеше всяка вечер. Той винаги предсказваше „ръзни чуми“ или „ръзни нещастия“. Баба не беше съвсем сигурна какво точно означаваше, но все едно, думата беше адски хубава.
Тя запечати писмото с восък и го сложи на бюфета. Когато утре иде в селото да си потърси нов чайник, можеше да го остави на пощальона да го занесе.
На следващата сутрин Баба се потруди върху облеклото си и избра черна рокля на жаби и прилепи, голямо кадифено наметало или поне наметало, изработено от вида материя, която представлява кадифето след трийсет години яко носене, и островърхата професионална шапка, опъната от иглите в нея.
Първата им спирка беше при каменоделеца, за да му поръчат нова плоча за огнището. После се отбиха при ковача.
Срещата беше дълга и бурна. Еск излезе навън в овощната градина и се покатери на старото си място върху ябълката, докато от къщата долитаха виковете на баща й, риданията на майка й, както и дълги, мълчаливи паузи, които означаваха, че Баба Уедъруекс говори меко с това, което Еск наричаше, „просто обичайния“ й глас. Старата жена понякога придобиваше равен, премерен маниер на говорене. Сигурно Създателят е говорил с такъв глас. Независимо дали в него имаше магия, или само главология, той изключваше всяка възможност за възражение. Даваше ясно да се разбере, че за каквото и да говореше, то беше точно така, както трябва да е.
Ветрецът леко клатеше дървото. Еск седеше на един клон, лениво провесила крака.
Мислеше си за магьосниците. Те не идваха често в Лошия Задник, но за тях се разказваха доста приказки. Бяха мъдри, спомни си тя, обикновено бяха много стари, правеха мощни, сложни и загадъчни магии, и почти всички имаха бради. Освен това, всички, без изключение, бяха мъже.
С вещиците беше по-наясно, тъй като Баба я беше мъкнала със себе си на посещение при няколко селски вещици малко по-нататък по хълмовете, пък и вещиците битуваха нашироко в Рамтопския фолклор. Те бяха хитри, спомни си тя, обикновено бяха много стари, или поне се опитваха да изглеждат стари, правеха малко подозрителни, домашни и органични магии, и някои от тях имаха бради. Освен това бяха, без изключение, жени.