Във всичко това имаше някакъв фундаментален проблем, който тя не можеше да разреши. Защо не…
Сърн и Гулта профучаха по пътеката, блъснаха се, тупнаха и спряха под дървото. Вгледаха се в сестра си горе със смесица от удивление и презрение. Вещиците и магьосниците бяха обект на страхопочитание, но не и сестрите. Някакси, като знаеш, че собствената ти сестра се учи за вещица, това омаловажава цялата професия.
— Ти всъщност не можеш да правиш магии, нали? — каза Сърн.
— Естествено, че не можеш — каза и Гулта. — Каква е тази пръчка?
Еск беше оставила жезъла, подпрян на дървото. Сърн го ръгна предпазливо.
— Не искам да го пипате — бързо каза Еск. — Моля ви. Той е мой.
Сърн обикновено притежаваше чувствителност колкото сачмен лагер, но ръката му — за негова изненада — се спря така, както беше посегнала.
— Аз и без това не исках — измърмори той, за да прикрие собственото си объркване. — Това е само една стара пръчка.
— Истина ли е, че можеш да правиш магии? — попита Гулта. — Чухме Баба да казва, че можеш.
— Подслушвахме на вратата — добави Сърн.
— Вие казахте, че не мога — небрежно отвърна Еск.
— Е, можеш ли или не? — попита Гулта като се изчерви.
— Може би.
— Не можеш!
Еск погледна надолу към лицето му. Тя обичаше братята си, когато се подсетеше, че трябва да го прави, нещо като по задължение, макар че, общо взето, си ги спомняше като маса от силни крясъци, напъхани в панталони. Но имаше нещо ужасно свинско и неприятно в начина, по който Гулта я зяпаше отдолу, като че ли тя лично го беше обидила.
Усети как тялото й започва да изтръпва, а светът внезапно стана много остър и ясен.
— Мога — каза тя.
Гулта премести погледа си от нея към жезъла и присви очи. После го ритна злобно.
— Стара пръчка!
Той прилича досущ на малко ядосано прасе, помисли си тя.
Писъците на Сърн изкараха Баба и родителите им първо на задната врата, а после ги накараха да се втурнат по покритата със сгурия пътека.
Еск беше кацнала на чатала на ябълковото дърво, а на лицето й беше изписан израз на замечтано съзерцание. Сърн се криеше зад дървото, а лицето му представляваше само рамката около един червен, раздираш сливиците рев.
Гулта седеше доста пообъркан сред купчина дрехи, които вече не му ставаха и си бръчкаше зурлата.
Баба се отправи с големи крачки към дървото, докато кривият й нос не се изравни с този на Еск.
— Не е позволено да превръщаш хора в прасета — изсъска тя. — Било то и братя.
— Аз не го направих, то просто се случи. Все едно, трябва да признаеш, че тази форма повече му подхожда — спокойно отвърна Еск.
— Какво става? — попита Смит. — Къде е Гулта? Какво търси това прасе тук?
— Това прасе — каза Баба Уедъруекс, — е синът ти.
Чу се въздишка и майката на Еск леко припадна назад, но ковачът се оказа малко по-подготвен. Той погледна остро от Гулта, който беше успял да се освободи от дрехите си и сега ентусиазирано риеше със зурла ранните попадали плодове, към единствената си дъщеря.
— Тя ли направи това?
— Да. Или то беше направено чрез нея — каза Баба и гледаше подозрително жезъла.
— Оо! — Ковачът погледна към петия си син. Трябваше да признае, че тази форма му подхожда. Пресегна се без да гледа и тупна пищящия Сърн по темето.
— Можеш ли да го превърнеш обратно? — попита той. Баба се завъртя светкавично и заплашително изгледа Еск със същия въпрос, а тя сви рамене.
— Той не вярваше, че мога да направя магия — спокойно каза тя.
— Е, добре, мисля, че си постигнала целта си — рече Баба. — А сега ще го превърнеш обратно, госпожице. Веднага. Чуваш ли?
— Не искам. Той беше груб.
— Разбирам.
Еск упорито заби поглед в земята. Баба сурово святкаше с очи. Волите им задрънчаха като цимбали и въздухът между тях се сгъсти. Но целият живот на Баба беше преминал да кара непокорни създания да се подчиняват на заповедите й и, макар че Еск се оказа изненадващо силен противник, ясно беше и, че ще се предаде преди края на изречението.
— Ох, добре — изскимтя тя. — Не виждам защо някой трябва да си прави труда да го превръща в прасе, когато и той самият се справяше чудесно.
Тя не знаеше откъде е дошла магията, но мислено се обърна в същата посока и изказа предположение. Гулта се появи отново, гол и с ябълка в устата.
— К’во с’а? — попита той.
Баба се обърна срещу ковача.
— Ще ми повярваш ли сега? — заяде го тя. — Наистина ли мислиш, че тя би могла да си остане тук и да забрави напълно за магията? Можеш ли да си представиш горкия й съпруг, ако се омъжи?