— Но ти винаги си казвала, че е невъзможно жените да бъдат магьосници — каза Смит. Всъщност той беше силно впечатлен. Никой никога не беше чул Баба Уедъруекс да е превърнала някого в нещо.
— Това сега няма значение — отговори Баба, като се поуспокои малко. — Тя има нужда от обучение. Трябва да се научи как да се контролира. За бога, дай някакви дрехи на това дете!
— Гулта, облечи се и престани да хленчиш! — заповяда баща му, после се обърна пак към Баба.
— Ти каза, че имало някакво училище? — осмели се да попита той.
— Да, Невидимия Университет. За подготовка на магьосници.
— И ти знаеш къде се намира?
— Да — излъга Баба, чиито познания по география бяха малко по-лоши от познанията й по квантова физика.
Ковачът погледна от нея към дъщеря си, която се цупеше.
— И те ще направят от нея магьосник? — попита той.
Баба въздъхна.
— Не знам какво ще направят от нея — отговори тя.
И така, една седмица по-късно Баба заключи вратата на къщата и окачи ключа на пирона в клозета. Козите бяха изпратени при една вещица — посестрима малко по-нататък по хълмовете, която беше обещала и да държи къщата под Око. Щеше да се наложи Лошият Задник да се оправя някакси без вещица за известно време.
Баба смътно си даваше сметка, че човек не може да намери Невидимия Университет, ако самият Университет не иска това, и че единственото място, откъдето да започне търсенето беше градът Охулан Куташ — стотина къщи, струпани на около петнайсет мили разстояние. Това беше мястото, където човек отиваше веднъж-два пъти в годината, ако беше истински космополитен Лош Задниковец: през целия си живот Баба бе ходила там само веднъж по-рано и никак не й беше харесало. Там миришеше не така, както трябва, тя се беше изгубила и, освен това, нямаше вяра на градските хора с тяхната безвкусица.
Те се качиха в каруцата, която караше периодично желязо за ковачницата. Беше неудобно, но по-добре от ходенето пеша, особено след като Баба беше опаковала малкото им вещи в една голяма торба. За по-сигурно седеше върху нея.
Еск седеше, стиснала жезъла в скута си, и наблюдаваше редуващите се гори. Когато се бяха отдалечили на няколко мили от селото, тя каза:
— Струва ми се, че ти ми беше казала, че растенията в Чуждите земи са различни.
— Наистина са.
— Тези дървета ми изглеждат съвсем същите.
Баба ги погледна презрително.
— Съвсем не ми се струват хубави — рече тя.
Всъщност, тя вече усещаше, че я обзема лека паника. Обещанието й да придружи Еск до Невидимия Университет бе направено без да мисли и Баба, която събираше и малкото, което знаеше за останалата част на Диска, от слухове и от страниците на Алманаха си, беше убедена, че те се отправят към земетресения, приливи, чуми и кланета, много от които „ръзни“, че даже и по-лоши. Но тя беше твърдо решена да издържи докрай. Една вещица залага твърде много на думите, че да си позволи някога да се отметне от тях.
Тя беше облечена в практично черно, а скрити по себе си носеше цял куп игли за шапки и един кухненски нож. Беше скрила малкия им запас от пари, неохотно отпуснат им от ковача, из тайнствените пластове на бельото си. Джобовете на полата й дрънчаха от талисмани за късмет, а току-що изкована подкова, винаги мощно предпазно средство в мигове на опасност, висеше от ръчната й чанта. Чувстваше се по-неподготвена от всякога да се втурне срещу света.
Пътеката се виеше из планината. Като никога небето беше ясно, високите Планини Рамтоп стърчаха свежи и бели като невести на небето (а чеизът им беше натъпкан с гръмотевични бури), многобройните малки поточета, които се движеха край или пресичаха пътеката, течаха мудно през туфи ливадниче и бързо растящи корени.
До обяд те стигнаха предградието на Охулан (той беше твърде малък град, за да има повече от едно, което се състоеше само от кръчма и шепа къщи, принадлежащи на хора, които не издържаха напрежението на градския живот) и няколко минути по-късно каруцата ги стовари на главния, и всъщност единствен площад на града.
Случи се пазарен ден.
Баба Уедъруекс стоеше неуверено на калдъръма, стиснала Еск здраво за рамото, докато тълпата се носеше край тях. Беше чувала, че на селските жени, току-що пристигнали в големите градове, могат да се случат порочни неща и затова тя сграбчи ръчната си чанта така, че чак кокалчетата й побеляха. Ако някой непознат мъж случайно се беше осмелил дори да й кимне, щеше сериозно да си изпати.
Погледът на Еск светеше. Площадът беше мозайка от шум, цветове и миризми. От едната му страна се намираха храмовете на по-капризните богове на Диска и странни аромати се измъкваха от тях и се присъединяваха към търговската смрад в сложен килим от благоухания. Тук имаше сергии, пълни със съблазнителни чудеса, които непреодолимо я изкушаваха да ги разгледа.