Хилта се промъкваше из тълпата като тънка змия през суха трева, цялата й сергия и всичката й стока — сведени до изненадващо малък вързоп на гърба й, а бижутата й дрънчаха като цял куп танцьори на фламенко. Баба стъпваше тежко след нея, а краката я боляха, непривикнали към боцкането на калдъръма.
А Еск се изгуби.
Беше малко трудно, но тя успя. Трябваше да се шмугне между две сергии, а после да изприпка по една странична уличка. Баба надълго и нашироко я беше предупредила за неописуемите неща, които се спотайват из градовете, което показваше, че на старата жена й липсваше напълно разбиране за главологията, тъй като сега Еск бе твърдо решила да види едно-две от тях с очите си.
Всъщност, тъй като Охулан беше доста примитивен и нецивилизован град, единствените неща, които продължаваха донякъде и след като се стъмнеше, бяха малко кражби, малко аматьорска търговия в сферата на похотта, и пиене, докато паднеш под масата или се разпееш, или пък и двете.
Съгласно стандартните поетични инструкции, човек би трябвало да се придвижва през панаир така, както бял лебед се разхожда вечер през залив, но поради определени практически затруднения, Еск пое през тълпата като малка електрическа количка, блъскаше се от тяло в тяло и размахваше върха на жезъла трийсетина сантиметра над главата си. Това накара няколко глави да се обърнат и не само, защото жезълът ги беше ударил; през града от време на време минаваха магьосници, но това беше първият случай, в който виждаха магьосник, висок едва четири стъпки и с дълга коса.
Ако някой се загледаше внимателно, щеше да забележи, че там, откъдето минеше тя, се случваха странни неща.
Да вземем, например, мъжа с трите захлупени надолу чаши, който приканваше малка групичка хора да изпробват с него вълнуващия свят на късмета и вероятностите, олицетворен в определяне на мястото на едно сухо грахово зърно. Той смътно усещаше как някаква фигурка го наблюдава тържествено няколко мига, след което цял куп грахчета се изсипаха от всяка чаша, която рече да повдигне. За броени секунди той потъна до колене в зърна. Беше затънал далеч повече в проблеми — изведнъж се оказа, че дължи на всички много пари.
Имаше една малка, нещастна маймунка, която години наред се беше мъчила да танцува, завързана за верига, докато собственикът й свиреше нещо ужасно на гайда. Тя внезапно се обърна, присви малките си червени очички, ухапа силно господаря си по крака, изскубна се от веригата си и се изгуби над покривите, като отнесе със себе си и тенекията с припечеленото от вечерта. Историята пази в тайна за какво са били изразходвани тези пари.
Пълна кутия с марципанени патета от една съседна сергия оживяха и изпърхаха край продавачката си, след което се приземиха, квакайки щастливо, в реката (където до зори се разтопиха до едно: това е то естественият подбор!)
Самата сергия се измъкна боязливо по една уличка и ни се чу, ни се видя повече.
Всъщност, Еск се движеше през пазара по-скоро както подпалвач се движи през ливада, или както неутрон подскача из реактор, метафората настрана, но предполагаемият наблюдател би могъл да разпознае произволните й стъпки, като проследеше изблиците на истерия и насилие. Но, като всички добри катализатори, тя в действителност не беше замесена в процесите, които започваше, и докато всички непредполагаеми, потенциални наблюдатели успееха да откъснат погледите си от тях, тя вече беше нанесла удар някъде другаде.
Освен това започваше да се изморява. Освен че Баба Уедъруекс харесваше нощта, изхождайки от общоизвестни принципи, тя определено не си падаше и по разни там свещи. Така че, ако се наложеше да чете нещо след като се стъмни, тя обикновено придумваше кукумявката да дойде и да кацне на гърба на стола й, и четеше през нейните очи. И така, Еск очакваше да си легне около залез-слънце, а това се беше случило доста отдавна.
Пред нея имаше вход, който изглеждаше дружелюбно. Весели звуци се изплъзваха на жълтата светлина и се забиваха в калдъръма. С жезъл, който все още като демоничен фар излъчваше от време на време магия, тя се запъти към него, изтощена, но целенасочена.
Стопанинът на „Решетото На Цигуларя“ се считаше за светски човек, и това беше точно така, защото той беше твърде глупав, за да е наистина жесток, и твърде мързелив, за да е истински подъл, и, въпреки че тялото му си беше походило доста, мозъкът му никога не се беше отдалечавал повече от границите на собствената му глава.
Не беше свикнал пръчки да се обръщат към него. Особено пък, когато говореха с нисък, писклив глас и искаха козе мляко.