— Бабо! — обвинително каза Еск.
— Добре де, ти какво очакваше? — попита тя. — Поне само са ти се смели. От смеха не боли. Ти отиде при главния магьосник и се изперчи пред всички, а те само ти се присмяха? Добре се справяш, наистина. И изяде ли бонбона?
Еск се намръщи.
— Да.
— Какъв беше?
— Карамел.
— Мразя карамел.
— Хм — каза Еск. — Може би следващия път искаш да получа ментов?
— Не ставай саркастична, млада приятелко. Какво му е на ментовия бонбон! Подай ми оная купа.
Друго едно предимство на градския живот, Баба беше открила, беше стъклото. Някои от по-сложните й лекарства изискваха апаратура, която тя трябваше да си купува или от джуджетата на безбожни цени, или пък, ако си я поръчаше от най-близкия човек стъклодухач, пристигаше в слама и, обикновено, на парчета. Беше опитвала сама да си направи, но от усилията винаги кашляше, а това пък водеше до някои много смешни резултати. Но процъфтяващата градска алхимия означаваше, че съществуват цели магазини, пълни с евтина стъклария, а и една вещица винаги може да се спазари за изгодна цена.
Тя наблюдаваше внимателно, докато жълтата пара се издигна по криволичещия лабиринт от тръби и най-накрая се концентрира в една голяма, лепкава капка. Тя я хвана сръчно на края на една стъклена лъжица и много внимателно я изсипа в миниатюрна стъкленица.
Еск я гледаше през сълзи.
— Какво е това? — попита тя.
— Това е… не-те-интересува — отговори Баба, докато запечатваше корковата тапа на стъкленицата с восък.
— Лекарство?
— Може и така да се каже. — Баба придърпа нещата си за писане към себе си и избра една химикалка. Езикът й изскочи в крайчеца на устата, докато тя много внимателно надписа етикета, като скърцаше и спираше начесто, за да измисли правописа.
— За кого е?
— За госпожа Херапат, жената на стъкларя.
Еск си издуха носа.
— Това е тоя, дето не духа много стъкло, нали?
Баба я погледна над писалището.
— Какво искаш да кажеш?
— Когато вчера си говори с теб, тя го нарече Стария Господин Веднъж На Две Седмици.
— Хммм — отвърна Баба. Тя внимателно довърши изречението:
Ръствури в идинъ пинт вудъ и иднъ кабкъ в чайъ му и съ пугрижи дъ е с шероки дърехи какту и дъ немъ чушди хоръ.
Един ден, каза си тя, ще се наложи да поговоря за това с нея.
Детето изглеждаше подозрително невежо. Тя вече беше помагала в достатъчно израждания и беше водила козите при коча на старата Леля Анапъл, очевидно без да си направи никакъв извод. Баба не беше съвсем сигурна какво трябва да направи, но моментът никога не й се струваше подходящ да подхване темата. Чудеше се дали вдън сърцето си тя не се срамува твърде много; чувстваше се като коняр, който може да подковава конете, лекува ги, храни ги и ги оценява, но има само най-бегла представа за това как се язди.
Тя залепи етикета на стъкленицата и внимателно я уви в едноцветна хартия.
Сега.
— Съществува още един начин да влезеш в Университета — каза тя и погледна косо към Еск, която намръщено стриваше билки в едно хаванче. — Начинът на вещиците.
Еск вдигна поглед. Баба пусна една тънка усмивка и се захвана с друг етикет — надписването на етикетите винаги представляваше по-трудната част от магията, поне що се отнасяше до нея.
— Но предполагам, че това няма да те заинтересува — продължи тя. — Той не е много бляскав.
— Те ми се присмяха — измънка Еск.
— Да. Каза ми вече. И така, значи няма да искаш да опиташ пак. Почти те разбирам.
Последва тишина, нарушавана само от скърцането на бабината писалка. Най-после Еск каза:
— Този начин…
— Мъъ-ъ?
— Ще ме вкара ли в Университета?
— Разбира се — надменно отвърна Баба. — Казах, че ще намеря начин, нали? При това, много добър начин. Няма да има нужда да се тормозиш с уроци, ще можеш да ходиш навсякъде, никой няма да те забелязва… ще бъдеш наистина невидима, и… ами, наистина ще можеш да чистиш. Но, разбира се, след цялото това подиграване, това няма да те интересува. Така ли е?
— Моля, заповядайте още една чаша чай, госпожо Уедъруекс — каза госпожа Уитлоу.
— Мадам — поправи я Баба.
— Моля?
— Мадам Уедъруекс — повтори Баба. — Три захарчета, моля.
Госпожа Уитлоу побутна захарницата към нея. Колкото и голямо да беше нетърпението й, с което очакваше посещенията на вещицата, захарта й излизаше твърде скъпо. Захарните бучки изглежда никога не се задържаха дълго край Баба.
— Много е лошо за фигурата — каза тя. — И за зъбите, доколкото знам.
— Аз никога не съм имала кой знае каква фигура, а зъбите ми сами се грижат за себе си — отвърна Баба. Това беше вярно, което е още по-жалкото. Баба страдаше от ужасно здрави зъби, нещо, което тя смяташе за голям недостатък у една вещица. Тя наистина завиждаше на Леля Анапъл, вещицата отвъд планината, която бе успяла да изгуби всичките си зъби до двайсетгодишна възраст и беше придобила авторитетния вид на истинска стара вещица. Това означаваше, че трябва да ядеш много супа, но и, че също така много те уважават. Освен това, съществуваше проблемът с брадавиците. Без абсолютно никакво усилие лицето на Леля беше успяло да заприлича на торба с мраморни топчета, докато Баба беше опитала всяко достойно за уважение средство и не беше успяла да породи даже и задължителната брадавица на носа. Някои вещици обираха всичкия късмет.