Тебеширът пищеше по черната дъска зад гърба му. Понякога Саймън трябваше да спира и да обяснява символи на магьосниците, които, както се струваше на Еск, се вълнуваха от някои много глупави изречения. После тебеширът пак тръгваше, извиваше се през мрака като комета и оставяше прашна следа зад себе си.
Светлината чезнеше на небето отвън. Колкото по-мрачна ставаше стаята, толкова повече светеха изписаните от тебешира думи и черната дъска се стори на Еск не толкова тъмна, като че ли въобще я няма там, а просто като една квадратна дупка, изрязана от света.
Саймън продължаваше да говори — за света, който е направен от нищожно дребни неща, чието присъствие може да бъде определено единствено от факта, че те не са там, малки въртящи се топки от пустота, които магията може да съедини, за да направи звезди, пеперуди или диаманти. Всичко беше направено от празнота.
Смешното беше, той сякаш мислеше, че това е очарователно. Еск усещаше само, че стените на стаята станаха тънки и илюзорни като пушек, като че ли празнотата в тях се разрастваше да погълне каквото и да беше това, което ги определяше като стени, и наместо това нямаше нищо, освен познатата, студена, празна, блестяща равнина с далечните й, ерозирали хълмове, и създанията, които стояха неподвижни като статуи, и гледаха отвисоко.
Сега те бяха много повече. Приличаха досущ на нощни пеперуди, скупчени около свещта.
Една много важна разлика беше тази, че лицето на нощната пеперуда, даже много отблизо, е добричко като муцунката на зайче в сравнение с нещата, които наблюдаваха Саймън.
После влезе един прислужник да запали лампите и създанията изчезнаха, и се превърнаха в абсолютно безобидни сенки, които се спотаиха в ъглите на стаята.
По някое време, не много отдавна, някой беше решил да поосвежи древните коридори на Университета като ги боядиса, воден от смътната идея, че Ученето Трябва Да Е Майтап. Нещо не се беше получило. Факт, добре известен във всички вселени, е, че без значение колко внимателно са подбрани цветовете, институционният декор в крайна сметка винаги се свежда или до повръщано зелено, неописуемо кафяво, никотиново жълто или розово, като хирургически инструменти. По някакъв недоразбран процес на съчувствен резонанс, коридорите, боядисани в тези цветове винаги миришат леко на варено зеле — даже и ако в околността никога не е било готвено зеле.
Някъде по коридорите заби звънец. Еск скочи пъргаво от перваза на прозореца, грабна жезъла и усърдно започна да мете в същото време, когато вратите се отвориха широко и коридорите се изпълниха със студенти. Те потекоха край нея от две страни, като вода покрай скала. За няколко минути настъпи пълно объркване. После вратите се затръшваха, няколко мудни чифта крака изтопуркаха в далечината и Еск отново остана сама.
Не за първи път Еск съжали, че жезълът не може да говори. Другите прислужници бяха доста дружелюбни, но човек не можеше да си говори с тях. Във всеки случай, поне не за магия.
Освен това, тя стигаше до заключението, че трябва да се научи да чете. Цялата тази работа с четенето изглежда беше ключът към магьосническата магия, която се занимаваше само с думи. Магьосниците изглежда мислеха, че имената и нещата са едно и също нещо, и че ако се промени името, променя се и нещото. Или поне приличаше на нещо такова…
Четене. Това ще рече библиотеката. Саймън беше казал, че в нея има хиляди книги, а сред всичките тези думи, трябваше да има една-две, които тя да може да прочете. Еск преметна жезъла през рамо и решително се упъти към офиса на госпожа Уитлоу.
Почти беше стигнала вече там, когато една стена каза — Псст! Еск се вгледа в нея и се оказа, че това е Баба. Не че Баба можеше да става невидима, тя просто притежаваше таланта така да се губи на преден план, че да не се забелязва.
— Е, как се справяш? — попита Баба. — Как се спогаждате с магията?
— Какво правиш тук, Бабо?
— Бях при госпожа Уитлоу да й кажа бъдещето — отвърна Баба и вдигна със задоволство голям вързоп стари дрехи. Усмивката й се стопи под строгия поглед на Еск.
— Ами, в градовете нещата са различни — каза тя. — Градските хора винаги се безпокоят за бъдещето, това е от липсата на естествена храна. Все едно — добави тя, като внезапно си даде сметка, че се оправдава, — защо пък да не предсказвам бъдещето?
— Ти винаги си казвала, че Хилта се възползва от глупостта на пола си — отвърна Еск. — Ти казваше, че тия, дето гледат бъдещето, би трябвало да се засрамят от себе си и, както и да е, ама ти нямаш нужда от стари дрехи.