— Който не носи, той няма нужда — строго каза Баба. Тя беше прекарала целия си живот, следвайки модата на старите дрехи и нямаше намерение да се остави сегашното благополучие да я промени. — Храниш ли се достатъчно?
— Да — отговори Еск. — Бабо, по въпроса за тази, магьосническата магия, тя е само думи…
— Винаги това съм казвала — каза Баба.
— Не, искам да кажа… — започна Еск, но Баба раздразнено махна с ръка.
— Сега не мога да се занимавам с това — каза тя. — До довечера трябва да изпълня няколко големи поръчки, ако това продължава така, ще трябва да обуча някого. Не можеш ли да дойдеш да ме видиш, когато имаш свободен следобед, или каквото там му се вика?
— Да обучиш някого? — ужасено попита Еск. — Искаш да кажеш за вещица?
— Не — отговори Баба. — Искам да кажа, може би.
— Ами аз?
— Е, ти вървиш по собствения си път — каза Баба. — Където и да е той.
— Хмммм — отвърна Еск.
Баба я зяпна.
— Аз ще тръгвам тогава — най-сетне каза тя. Обърна се и се понесе към входа на кухнята. При това движение наметалото й се разтвори и Еск видя, че сега то е подплатено с червено. Тъмно, винено червено, но все пак червено. Върху Баба, която никой никога не беше виждал облечена в друго, освен в удобното, практично черно, това беше шокиращо.
— Библиотеката? — попита госпожа Уитлоу. — Мисля, че никой не чисти библиотеката! — Тя изглеждаше искрено учудена.
— Защо? — попита Еск. — Не се ли праши?
— Ами — отговори госпожа Уитлоу. Помисли малко. — Сигурно, сега като го казваш. Аз всъщност никога не съм се сещала за това.
— Нали разбирате, изчистих вече навсякъде другаде — угоднически каза Еск.
— Да — каза госпожа Уитлоу, — изчистила си, значи.
— Добре, тогава.
— Само дето никога не сме… го правили преди — каза госпожа Уитлоу, — но да ме убие господ, ако мога да се сетя защо.
— Добре тогава — каза Еск.
— Уук? — каза Главният Библиотекар и се отдръпна назад от Еск. Но тя беше чувала за него и беше дошла подготвена. Предложи му банан.
Орангутанът посегна бавно, а след това го сграбчи и се ухили победоносно.
Може и да съществуват светове, където библиотекарството се смята за спокойна професия, и където рисковете се свеждат до това някой голям том да падне от лавицата върху главата ти, но отговорник на магическа библиотека не е работа за непредпазливи хора. Магиите притежават сила и самото им записване върху лист хартия и натикването им между кориците не прави абсолютно нищо, за да я намали. Веществото изтича. Книгите имат склонността да реагират една с друга, като от това се създава произволна магия със собствено съзнание. Книгите с магии обикновено са приковани с вериги към лавиците си, но не за да не бъдат откраднати…
Една такава злополука беше превърнала библиотекаря в маймуна и оттогава той отхвърляше всички опити да го превърнат обратно в човек, като обясняваше с жестикулации, че животът на орангутан е значително по-добър от този на човешко същество, тъй като всички големи философски въпроси се разрешаваха в питането откъде ще дойде следващият банан. Както и да е, дългите ръце и помагащите им крака ставаха идеално за високите рафтове.
Еск му даде целия грозд банани и се шмугна сред книгите, преди той да може да възрази.
Еск никога не беше виждала повече от една книга наведнъж и така, библиотеката беше, доколкото тя можеше да знае, като всяка друга библиотека. Вярно, начинът, по който подът сякаш се превръщаше в стената в далечината, беше малко странен, имаше и нещо необичайно в начина, по който лавиците мамеха очите и като че ли се изкривяваха през доста повече измерения от нормалните три, а и беше доста изненадващо да вдигнеш поглед и да видиш лавици по тавана, както и някой случаен студент, който отнесено се разхожда между тях.
Истината беше, че наличието на толкова много магия изкривяваше пространството около нея. Долу в купа, самият джинсов плат, или, може би, бархета на вселената беше изкълчен в много особени форми. Милионите оковани думи, неспособни да избягат, пречупваха реалността около себе си.
На Еск й се струваше логично, че измежду всичките тези книги трябва да има една, която да ти каже как да прочетеш всички останали. Не беше сигурна как да я намери, но дълбоко в сърцето си чувстваше, че тя най-вероятно ще има картинки с весели зайчета и щастливи котенца върху корицата.
Библиотеката определено не беше тиха. От време на време се чуваше свистенето и пращенето от магическо разтоварване, а от лавица на лавица пробягваше октаринова светлина. Съвсем слабо дрънчаха вериги. И, разбира се, носеше се лекото шумолене на хиляди страници в техните кожени затвори.