— Всички казват така — мрачно каза Триатъл. — Казват, че е като да ти свалят капаци от очите и да видиш слънчевата светлина за пръв път.
— Точно така — каза Катенгъл. — Той е замесен от тестото на чародеите, съвсем сигурно е. Прав беше да го доведеш тук.
Последва замислено мълчание.
— Само че… — започна Триатъл.
— Само че какво? — попита Катенгъл.
— Само че какво беше това, което си разбрал? — довърши Триатъл. — Ето какво ме тормози. Искам да кажа, можеш ли да го обясниш?
— Какво имаш предвид „да обясня“? — Катенгъл изглеждаше притеснен.
— Това, за което той непрекъснато говори — каза Триатъл, а в гласа му се прокрадна нотка отчаяние. — Ох, същинското нещо, знам. Но какво точно е то?
Катенгъл го погледна и зина. Най-накрая каза:
— О, това е лесно. Нали разбираш, магията изпълва вселената и всеки път, когато вселената се променя, не, искам да кажа, всеки път, когато призоват магия, вселената се променя, само че във всички посоки едновременно, нали е ясно, и… — той несигурно размаха ръце, като се опита да съзре поне искрица разбиране по лицето на Триатъл. — Да го кажем по друг начин, всяко късче материя, като, например, портокал или като света, или, или…
— … крокодил? — предложи Триатъл.
— Да, крокодил, или… каквото и да е, първоначално е оформено като морков.
— Тази част не си я спомням — каза Триатъл.
— Сигурен съм, че точно това каза — каза Катенгъл. Той започваше да се поти.
— Не, спомням си оная част, в която той сякаш говореше, че ако се отдалечиш достатъчно в някоя посока, ще видиш темето на собствената си глава — настоя Триатъл.
— Сигурен ли си, че не е имал предвид темето на нечия друга глава?
Триатъл помисли малко.
— Не, съвсем сигурен съм, че каза темето на собствената ти глава. Струва ми се, каза, че може да го докаже.
Те помислиха върху това в мълчание.
Най-сетне Катенгъл заговори — много бавно и предпазливо.
— За мен всичко стои така — поде той. — Преди да го чуя, аз бях като всички останали. Нали знаеш какво искам да кажа? Бях объркан и несигурен и за най-дребното нещо от живота. Но сега — той се оживи, — пак съм си объркан и несигурен, само че в много по-голям мащаб, така де, и поне знам, че съм озадачен от наистина фундаменталните и основните въпроси на вселената.
Триатъл кимна.
— Не бях се сещал за това, — каза той — но си абсолютно прав. Той наистина разшири границите на невежеството. Има толкова много неща за вселената, които не знаем.
Стопли ги приятното, странно усещане, че двамата са много по-невежи от обикновените хора, които бяха невежи само за обикновените неща.
После Триатъл каза:
— Само се надявам да е добре. Треската премина, но просто като че ли не иска да се събуди.
Влязоха две прислужници с паница вода и чисти кърпи. Едната от тях носеше доста опърпана метла. Докато те се заеха да сменят прогизналите от пот чаршафи под момчето, двамата магьосници излязоха, като продължаваха да обсъждат обширните полета на незнанието, които геният на Саймън бе открил пред света.
Баба почака, докато шумът от стъпките им отмря и свали шала от главата си.
— Проклета работа — каза тя. — Еск, иди и слушай на вратата. — Тя махна кърпата от челото на Саймън и му премери температурата.
— Много мило, че дойде — каза Еск. — С цялата ти заетост, и работата, и всичко останало.
— Хмммф — Баба прехапа устни. Повдигна клепачите на Саймън и потърси пулса му. Допря ухо до ксилофонените му гърди и преслуша сърцето му. Поседя така известно време съвсем неподвижна, докато изследваше вътре из главата му.
Намръщи се.
— Добре ли е? — загрижено попита Еск.
Баба погледна към каменните стени.
— Мътните го взели това място — отговори тя. — Тук не е място за болни хора.
— Да, но той добре ли е?
— Какво? — Баба се сепна от мислите си. — О, да. Сигурно. Където и да е той.
Еск я зяпна, после зяпна и към тялото на Саймън.
— Няма никой вкъщи — каза Баба простичко.
— Какво искаш да кажеш?
— Я го чуй това дете! — рече Баба. — Човек ще рече, че на нищо не съм я научила. Искам да кажа, че съзнанието му Скита. Излязъл е Вън от Главата си.
Тя погледна към тялото на Саймън с нещо, граничещо с възхищение.
— Изненадана съм, наистина — добави тя. — Никога досега не бях срещала магьосник, който може да Заема.
Обърна се към Еск, чиято уста представляваше едно ужасено „О“.
— Спомням си, когато бях малка, старата Леля Анапъл ходеше да Скита. И съвсем се забравяше, когато станеше лисица, доколкото си спомням. Трябваха ни дни, докато я открием. А после и ти. Никога нямаше да те намеря, ако не беше оня жезъл, и… какво направи с него, момичето ми?