Една звезда прелетя край нея, след което бе мощно отблъсната настрани; на ширина беше около двайсет стъпки.
Когато билките се свършиха, тя се прехвърли на болестите по козите, което отне доста много време, тъй като козите могат да се разболяват от много неща, от които се разболяват кравите, плюс други неща които могат да прихванат, плюс овцете, плюс цял куп само техни си ужасни болести. Когато свърши с изреждането на вдървените вимета, спаружванията на ушите и октариновите възпаления на виметата, опита се да си припомни сложния код от точки и чертички, който те издълбаваха в дърветата около Лошия Задник, така че изгубилите се селяни да могат да намерят обратно пътя в снежните нощи.
Тя беше стигнала едва до точка-точка, точка, тире, точка-тире (Централно по посока на Часовниковата стрелка, на една миля от селото), когато вселената край нея изчезна със слабо пукване. Тя политна напред, удари нещо твърдо и грапаво и се спря, свита на кълбо.
Грапавостта беше пясък. Фин, сух, студен пясък. Човек веднага можеше да познае, че даже и да изкопаеше няколко стъпки надолу, пясъкът щеше да си е все толкова студен и сух.
Еск полежа с лице в него един миг, докато събираше смелост да погледне нагоре. На няколко стъпки от себе си тя виждаше само края на дрехата на някой. Дрехата на нещо, поправи се тя. Освен ако не беше крило. Би могло да е крило, някое изключително опърпано и кожено крило.
Очите й се плъзнаха нагоре по него, докато не попаднаха върху лице, по-високо от къща, очертано на фона на звездното небе. Притежателят му явно се опитваше да изглежда кошмарен, но се беше престарал. Общият вид беше като на пиленце, умряло преди около два месеца, но неприятното впечатление се разваляше доста от бивниците на африкански глиган, пипалцата на нощна пеперуда, вълчите уши и шипа на еднорог. Цялото нещо изглеждаше така, сякаш само се е сглобявало и като че ли притежателят му е чул това-онова за анатомията, но не е могъл да се пребори с идеята.
То беше зяпнало, но не нея. Нещо зад гърба й поглъщаше цялото му внимание. Еск много бавно обърна глава.
Саймън седеше с кръстосани крака, заобиколен от Неща. Те бяха стотици, неподвижни и мълчаливи като статуи, и го наблюдаваха с търпението на влечуго.
В ръцете си той стискаше нещо малко и ръбато. То излъчваше мътна синя светлина, от която лицето му изглеждаше странно.
До него на земята лежаха други фигури, всяка в собствената си слаба, мека светлина. Това бяха най-обикновени фигури от тези, които Баба пренебрежително наричаше гометрия — кубове, многостенни диаманти, конуси, даже и глобус. Всяка една от тях беше прозрачна и вътре имаше…
Еск се примъкна по-наблизо. Никой не я забелязваше.
Вътре, в кристална сфера, която беше захвърлена настрани върху пясъка, плаваше синьо-зелена топка, нашарена с миниатюрни бели облачета и нещо, което почти би могло да мине за континенти, ако някой беше толкова глупав, че да се опита да живее върху топка. Това би могло да е някакъв модел, само дето нещо около искренето му подсказваше на Еск, че си е съвсем истински и вероятно много голям, и не — във всякакъв смисъл — изцяло вътре в сферата.
Тя остави сферата много внимателно на земята и се промъкна до един десетостенен блок, в който плаваше далеч по-приемлив свят. Той имаше правилната форма на диск, но вместо Водопада на Ръба имаше ледена стена, и вместо Центъра имаше гигантско дърво, толкова голямо, че корените му се сливаха с планинските вериги.
В призма до него имаше още един бавно въртящ се диск, заобиколен от малки звезди. Но около него нямаше стена от лед, а само една червено-златна нишка, която при по-внимателно вглеждане се оказа, че е змия — змия, достатъчно голяма да опаше целия свят. По причини, които само тя си знаеше, тя си хапеше опашката.
Еск с любопитство завъртя няколко пъти призмата и забеляза, че малкият диск вътре неизменно оставаше изправен.
Саймън тихо се изкикоти. Еск остави диска със змията на мястото му и предпазливо надникна през рамото му.
Той държеше малка стъклена пирамида. В нея имаше звезди. От време на време той я разклащаше леко, така че те политаха и се завъртаха като сняг от вятъра, а след това отново се връщаха по местата си. И тогава Саймън се кикотеше.
А отвъд звездите…
Това беше Свят Диск. Една А’Туин, не по-голяма от чаена чинийка, се влачеше с мъка под свят, който приличаше на творението на златар маниак.
Разклащане, политане. Разклащане, политане, кикот. По стъклото вече се бяха появили едва забележими пукнатини.
Еск погледна към празните очи на Саймън, после нагоре към гладните лица на най-близкостоящите Неща, след това се пресегна и издърпа пирамидата от ръцете му, обърна се и побягна.