Нещата не се помръднаха, когато тя се втурна към тях, превита почти одве, притиснала пирамидата здраво към гърдите си. Но изведнъж тя вече не тичаше по пясъка, а някой я вдигна в мразовития въздух и едно Нещо с физиономия на удавен заек бавно се обърна към нея и протегна нокти.
Ти не си наистина тук, каза си Еск. Това е само нещо като сън, това, което Баба нарича анналоггия. Не могат истински да те наранят, всичко е само фантазия. Абсолютно нищо лошо не може да ти се случи, всичко става наистина само в главата ти.
Чудя се дали То го знае?
Ноктите я сграбчиха във въздуха и заешкото лице се цепна като бананова кора. Нямаше уста, само една тъмна дупка, сякаш самото Нещо беше отворът към даже още по-лошо измерение, такова място, в сравнение с което, ледено студеният пясък и безлунната лунна светлина щяха да са като приятен следобед на морския бряг.
Еск държеше Диска — пирамида, а със свободната си ръка замахваше срещу ноктите около нея. Без никакъв резултат. Тъмнината заплашително надвисваше над нея, една порта към вечната забрава.
Ритна Го с все сила.
Което, предвид обстоятелствата, не беше много силно. Но там, където кракът й удари, последва експлозия от бели искри и пукване, което би било далеч по-внушителен трясък, ако разреденият въздух тук не поглъщаше шума.
Нещото изскърца като банциг, който се е натъкнал дълбоко, в нищо неподозиращото дърво, на спотайващ се и отдавна забравен пирон. Останалите около него подеха състрадателно бръмчене.
Еск го ритна пак и Нещото изпищя и я пусна върху пясъка. Тя прояви достатъчно съобразителност да се претърколи, притиснала грижливо малкия диск до себе си, защото даже и насън, счупеният глезен боли.
Нещото залитна несигурно над нея. Еск присви очи. Тя внимателно остави света на земята, удари Нещото много силно някъде около мястото, където би трябвало да се намират пищялките му, ако въобще имаше пищялки под това наметало и после с добре премерено движение отново вдигна света.
Съществото изрева, преви се одве, а след това рухна бавно, като торба със закачалки. Щом докосна земята, то се разпадна на купчина разчленени крайници, главата му се изтърколи настрани и се закова на място.
Това ли е всичко? — помисли си Еск. Та те даже не могат да ходят! И когато ги удариш, просто падат?
Най-близкостоящите Неща изчуруликаха и се опитаха да отстъпят назад, когато тя тръгна решително към тях, но тъй като телата им изглежда се държаха едно за друго малко или много само благодарение на самозалъгване, това не им се удаде много добре. Еск удари едно, което имаше лице като малко семейство сепии, и то се сви в купчина шаващи кости, парченца козина и остатъци от пипалца, всичко много наподобяващо гръцко ястие. Друго едно имаше малко повече късмет и вече беше започнало да се измъква несигурно, когато тя го халоса яко по една от петте му пищялки.
Докато падаше, То замахна отчаяно и събори други две със себе си.
Дотогава останалите бяха успели да се отстранят от пътя й и сега стояха и наблюдаваха от разстояние.
Еск направи няколко крачки към най-близкото. То се опита да избяга и падна.
Те може и да бяха грозни. Може и да бяха зли. Но когато станеше дума за поезия на движенията, Нещата притежаваха цялата грация и координация на шезлонг.
Еск ги изгледа свирепо, а след това погледна към Диска в стъклената му пирамида. Изглежда всичкото това вълнение не го беше обезпокоило ни най-малко.
Тя беше успяла да излезе навън, ако това наистина беше навън, и ако можеше да се каже, че Дискът е вътре. Но как можеше човек да се върне обратно?
Някой се изсмя. Това беше такъв смях…
Най-общо това беше п’ч’царни’чивкоф. Тази задушаваща епиглотиса дума рядко се използва на Диска, освен от високо платените водещи лингвисти и, разбира се, от малобройното племе К’турни, което я е измислило. Тя няма абсолютен синоним, макар че Камхулианската дума „кррънтц“ („чувството, което те обзема, когато откриеш, че предишният посетител на клозета е изразходвал всичката тоалетна хартия“) горе-долу вече се доближава до нея по дълбочина на усещането. Най-близкият превод е следният: гадният тих шум от изваждането на сабя от ножницата зад гърба на човек точно в мига, когато той си мисли, че вече се е разправил с противниците си — макар че говорещите К’турни настояват, че това не предава усещането за студената пот, замирането на сърцето и смразяването на кръвта на оригинала.
Това беше точно такъв смях.