— Откъде да знам дали мога да ви се доверя? — попита тя.
— ТИ НЕ МОЖЕШ ДА НИ СЕ ДОВЕРИШ. НО НЯМАШ ИЗБОР.
Еск погледна към кръга от лица, които даже и некрофил не би могъл да хареса, лица, събрани от бунището на продавач на риба, лица, сглобени напосоки от неща, които се спотайваха в дълбоки океански дупки и обитаваха пещери, лица, които не бяха достатъчно човешки, за да злорадстват или да се хилят похотливо, но притежаваха цялата заплашителност на подозрителна V-образна вълна близо до непредпазливия плувец.
Тя не можеше да им се довери. Но нямаше избор.
Нещо друго ставаше на място, отдалечено на разстояние колкото дебелината на сянка.
Студентите-магьосници се бяха върнали на бегом в Голямата Зала, където Катенгъл и Баба Уедъруекс все още бяха вкопчени в магическия еквивалент на Канадска борба. Плочите под вещицата се бяха разтопили наполовина и се бяха напукали, а масата зад магьосника беше пуснала корен и вече беше родила богата реколта от жълъди.
Един от студентите беше спечелил няколко награди за храброст, осмелявайки се да подръпне Катенгъл за наметалото…
А сега те се бяха скупчили в тясната стая и гледаха двете тела.
Катенгъл призова лекари на тялото и лекари на ума и стаята забръмча от магиите, когато те се заловиха за работа.
Баба го потупа по рамото.
— Две думи на ухо, млади човече — каза тя.
— Не съвсем млад, госпожо — въздъхна Катенгъл, — не млад.
Той се чувстваше изчерпан. Десетилетия бяха минали, откакто се беше дуелирал с магия за последен път, макар че това беше нещо обичайно сред студентите. Имаше гадното усещане, че в крайна сметка Баба щеше да спечели. Да се бориш с нея беше като да размажеш муха на собствения си нос. Той не можеше да проумее какво го беше прихванало да се захване с това.
Баба го изведе в коридора и после зад ъгъла до една ниша в прозорец. Тя седна и подпря метлата си на стената. Дъждът барабанеше тежко по покривите отвън, а няколко криволичещи светкавици показаха, че към града се задава буря с мащабите на тези от планините Рамтоп.
— Това беше доста впечатляваща демонстрация — каза тя. — Вие за малко не победихте на едно-две места.
— О! — каза Катенгъл и се поободри. — Наистина ли мислите така?
Баба кимна.
Катенгъл се запотупва на разни места по робата си, докато не откри смолиста кесийка с тютюн и свитък хартия. Ръцете му се разтрепериха, докато сви няколко късчета долнокачествен тютюн в мършава цигара. Той прокара мизерното си творение по езика си и леко го навлажни. После някъде в съзнанието му изникна смътен спомен за благоприличието.
— Хм — започна той, — имате ли нещо против да запаля?
Баба сви рамене. Катенгъл запали огънче от стената и отчаяно се заопитва да насочи пламъка и цигарата в приблизително една и съща посока. Баба взе внимателно клечката от треперещата му ръка и му запали.
Катенгъл всмукна тютюн, прокашля се ритуално и се облегна назад, а проблясващото крайче на свитата му цигара беше единствената светлина в мрачния коридор.
— Отишли са да Бродят — най-сетне каза Баба.
— Знам — отвърна й Катенгъл.
— Вашите магьосници няма да могат да ги върнат обратно.
— И това го знам.
— Макар че, биха могли да върнат нещо обратно.
— Предпочитам да не го бяхте казвали.
Последва пауза, в която те размишляваха върху това какво би могло да се върне обратно, въплътило се в живите тела и действащо почти като истинските им обитатели.
— Може би вината е моя… — казаха те в един глас и млъкнаха удивени.
— Първо вие, госпожо — каза Катенгъл.
— Тези работи, цигарите, те помагат ли на нервите? — попита Баба.
Катенгъл отвори уста, за да изтъкне много любезно, че пушенето е навик, запазен само за магьосниците, но после размисли. Протегна кесийката с тютюна към Баба.
Тя му разказа за раждането на Еск и за идването на стария магьосник, за жезъла и за Ескаринините набези в магията. Докато свърши с разказа, тя беше успяла да си свие здрав, тънък цилиндър, който загоря с малък, син пламък и от който очите й се насълзиха.
— Не знам дали разклатените ми нерви нямаше да са по-добре — изхриптя тя.
Катенгъл не я слушаше.
— Това е удивително — каза той. — Та казвате, детето въобще не е пострадало?
— Поне аз не забелязах — отговори Баба. — Жезълът изглеждаше… ами, на нейна страна, ако разбирате какво искам да кажа.
— И къде е сега този жезъл?
— Каза, че го е хвърлила в реката…
Старият магьосник и възрастната вещица се втренчиха един в друг, лицата им озарени от пламването на светкавица отвън.
Катенгъл поклати глава.
— Реката приижда — каза той. — Шансът е едно на един милион.