Баба се усмихна зловещо. Това беше една от онези усмивки, които караха вълците да бягат. После решително сграбчи метлата си.
— Шанс едно на един милион — каза тя, — идва девет от всеки десет пъти.
Има бури, които са откровено театрални — целите от разпръснати светкавици и метален гръмотевичен тътен. Има бури, тропически и душни, които си падат по горещи ветрове и кълбовидни мълнии. Но това беше буря в равнините на Кръглото Море и главната й цел беше да засипе земята с колкото се може повече дъжд. Беше една от онези бури, които подсказват, че цялото небе е пило диуретик. Гръмотевиците и светкавиците бяха надвиснали на заден план, като осигуряваха по този начин един вид хор, но дъждът беше „гвоздея“ на програмата. Той ритмично потропваше по земята.
Районът на Университета се простираше досами реката. Денем той представляваше точен, правилен модел от застлани с чакъл пътеки и от храсти, но посред такава мокра, бурна нощ храстите сякаш се бяха преместили, а пътеките просто бяха отишли някъде на сухо.
Сред капещите листа не особено ефективно блестеше слаба необичайна светлина. Но по-голямата част от дъжда все едно си пробиваше път надолу.
— Не можеш ли да използваш някоя от онези, магьосническите кълбовидни мълнии?
— Смелост, госпожо.
— Сигурен ли си, че тя може да е тръгнала насам?
— Тук някъде долу има нещо като вълнолом, освен ако не съм се изгубил.
Чу се шума от тежко тяло, което се блъсна мокро в храст, а след това и цопване.
— Както и да е, открих реката.
Баба Уедъруекс се взря в мократа тъмнина. Чуваше тътена и смътно успя да различи белите гребени на прииждаща вода. Усещаше се и отличителната речна миризма на Анкх, която подсказваше, че няколко армии са я използвали първо за клозет, а след това и за гробище.
Катенгъл зацопа унило към нея.
— Това е глупаво — каза той. — Без да искам да ви засегна, госпожо. Но в това наводнение той вече сигурно е в морето. А аз ще умра от студ.
— По-мокър отколкото си сега, няма да станеш. Пък и вървиш съвсем неправилно за дъжд.
— Моля?
— Целият си се превил, бориш се срещу него, а не е това начинът. Би трябвало… ами, да вървиш между капките. — И, наистина, Баба изглеждаше само леко навлажнена.
— Ще го имам предвид. Хайде, госпожо. Така ми се ще бумтящ огън и чаша с нещо горещо и опасно.
Баба въздъхна.
— Не знам. Очаквах, че някакси ще го видя да стърчи от калта или нещо такова. А не просто всичката тая вода.
Катенгъл нежно я потупа по рамото.
— Може да има нещо друго, което бихме могли да направим… — започна той, но го прекъсна свистенето на светкавица и още един гръмотевичен тътен.
— Казах, че може да има нещо… — пак започна той.
— Какво беше това, което видях? — попита Баба.
— Кое какво беше? — озадачено попита Катенгъл.
— Дай ми малко светлина!
Магьосникът въздъхна мокро и протегна ръка. Мълния от златен огън се стрелна ненадейно над пенещата се вода и изсъска в небитието.
— Ето там! — победоносно извика Баба.
— Това е само лодка — отвърна Катенгъл. — Момчетата ги използват през лятото…
Той зашляпа във водата след целеустремената фигура на вещицата толкова бързо, колкото му позволяваха силите.
— Не може да искаш да я изкараш в такава нощ — каза той. — Това е лудост!
Баба се плъзна по мокрите дъски на кея, който вече беше почти под водата.
— Ти не разбираш нищо от лодки! — запротестира Катенгъл.
— Тогава ще трябва бързо да се науча — спокойно отвърна Баба.
— Но аз не съм се качвал на лодка, откакто бях малко момче!
— Аз всъщност не съм те викала да идваш. Щръкналата част ли върви напред?
Катенгъл изстена.
— Всичко това е много похвално — каза той, — но не можем ли да почакаме до сутринта?
Проблесна светкавица и озари Бабиното лице.
— Може би не — отстъпи Катенгъл. Той тръгна тромаво по кея и издърпа малката гребна лодка към себе си. Качването беше въпрос на късмет, но той най-накрая успя, докато се занимаваше с фалина в тъмното.
Лодката изскочи в пороя и реката я отнесе надолу, като я въртеше бавно.
И докато тя се разтърсваше в бурните води, Баба се прилепи към седалката и погледна с очакване Катенгъл в мрака.
— Е? — попита тя.
— Какво е? — попита той.
— Ти каза, че разбираш от лодки.
— Не. Казах, че ти не разбираш.
— О!
Те се вкопчиха здраво да се задържат, когато лодката потъна тежко, изправи се като по чудо, а след това се понесе заднешком по течението.
— Когато каза, че не си се качвал на лодка, откак си бил малък… — започна Баба.
— Бил съм на около две години, струва ми се.