Лодката попадна във водовъртеж, завъртя се и после се стрелна надолу по течението.
— А пък аз си те представих като момче, което по цял ден се е мотало по лодките.
— Роден съм в планините. И ако искаш да знаеш, разболявам се от морска болест, щом стъпя на влажна трева — каза Катенгъл.
Лодката се удари силно в един залят от водата дървен труп, а вълничка заля носа й.
— Знам магия срещу удавяне — отчаяно добави той.
— Радвам се.
— Само че, трябва да се каже, докато си още на сушата.
— Свали си ботушите! — изкомандва Баба.
— Какво?
— Свали си ботушите, човече!
Катенгъл се размърда неудобно на мястото си.
— Какво си намислила? — попита той.
— Водата трябва да е извън лодката, това знам аз! — Баба посочи тъмната вълна, която се плискаше на дъното. — Пълни си ботушите с вода и я изхвърляй през борда!
Катенгъл кимна. Той почувства, че последните няколко часа някакси са го носили без той по никакъв начин да е допринесъл за това, и за един миг изпита странно успокояващото усещане, че животът му е напълно извън неговия контрол и каквото и да се случеше, никой не би могъл да го обвини. Да си пълни ботушите с вода, докато се носи по придошла река посред нощ с нещо, което можеше да опише единствено и само като жена, му се стори точно толкова логично, колкото и всичко останало при тези обстоятелства.
Жена с прекрасна фигура, обади се низвергнат глас в дъното на съзнанието му. Имаше нещо в начина, по който тя използваше опърпаната метла, за да направлява лодката по неспокойната вода, което тревожеше отдавна забравени части от подсъзнанието на Катенгъл.
Не че можеше да бъде сигурен за прекрасната фигура, разбира се, предвид дъжда, вятъра и навика на Баба да носи целия си гардероб наведнъж. Катенгъл несигурно се прокашля. В метафоричен смисъл прекрасна фигура, реши той.
— Хм, виж — обади се той. — Всичко това е много похвално, но погледни фактите, искам да кажа, скоростта на течението и така нататък, нали разбираш? Досега той може да е вече на стотици мили в океана. Може никога да не стигне до бряг отново. Може даже да падне през Водопада на Ръба.
Баба, която се беше втренчила напред във водата, се обърна.
— Не можеш ли да измислиш нищо друго полезно за това, което правим? — попита тя.
Катенгъл продължи да изгребва още няколко мига.
— Не — отговори той.
— Да си чувал някога някой да се е върнал Обратно?
— Не.
— Тогава значи си заслужава да се опита, нали?
— Никога не съм харесвал океана — каза Катенгъл. — Би трябвало да го павират. Ужасни неща има в него, долу, в дълбокото. Страхотии, морски чудовища. Или поне така казват.
— Не спирай да изгребваш, момчето ми, или ще можеш да провериш дали са били прави.
Бурята се въртеше напред-назад над главите им. Тя не представляваше нищо тук, в равните речни долини — принадлежеше на високите Рамтопски планини, където хората знаеха как да ценят добрата буря. Тя тътнеше наоколо, докато търсеше поне някой средно висок хълм, срещу който да изпрати гръмотевица.
Дъждът премина в онова спокойно потропване на капките, което е в състояние да продължи дни наред. Появи се и морска мъгла, за да му помогне.
— Ако имахме някое и друго гребло, можехме да гребем, ако знаехме къде отиваме — каза Катенгъл. Баба не отговори.
Той изхвърли още няколко ботуша с вода през борда и му мина през ума, че златният ширит върху плаща му може би никога вече няма да е същият. Хубаво беше да си помисли, че това би могло да има значение един ден.
— Чудя се дали пък ти наистина не знаеш случайно в коя посока е Центърът, а? — осмели се да попита той. — Само разговор да става.
— Огледай се за мъхестата страна на дърветата — отговори Баба, без да обръща глава.
— Ах! — възкликна Катенгъл и кимна.
Той се вгледа мрачно в маслените води и се зачуди кои ли точно маслени води бяха те. Ако се съдеше по соления мирис, бяха излезли вече в залива.
Това, което наистина го ужасяваше в морето, беше, че единственото нещо между него и ужасните неща, които живееха на дъното, беше водата. Естествено, той знаеше, че логично погледнато, единственото нещо, което го делеше от, да кажем, кръвожадните тигри в джунглите на Клач, беше просто разстоянието, но това съвсем не беше същото. Тигрите не се издигаха от хладните дълбини, с уста, пълни с остри зъби…
Той потрепери.
— Не я ли усещаш? — попита го Баба. — Носи се във въздуха. Магия! Изтича от нещо.
— Тя всъщност не е разтворима във вода — каза Катенгъл. Той млясна един-два пъти с устни. Наистина — трябваше да признае — мъглата имаше тенекиен привкус, а въздухът беше леко мазен.