— Магьосник си — сурово каза Баба. — Не можеш ли да го повикаш или нещо такова?
— Този проблем никога не е възниквал — отговори Катенгъл. — Магьосниците никога не си захвърлят жезъла.
— Той е тук някъде — прекъсна го Баба. — Помогни ми да го потърсим, човече!
Катенгъл изпъшка. Нощта беше минала тежко, така че, преди да се опиташе да направи каквато и да било нова магия, той действително се нуждаеше от дванайсет часа сън, няколко обилни хранения и от един спокоен следобед пред силна камина. Остаряваше много, това беше проблемът. Но затвори очи и се съсредоточи.
Наоколо наистина имаше магия. Има някои места, където магията естествено се натрупва. Тя се събира около залежи на транс земния метал октирон, в дървесината на определени дървета и в усамотени езера, просмуква се през света и тези, които са обиграни в такива неща, могат да я улавят и да я съхраняват. В района наоколо имаше натрупана магия.
— Мощна е — каза той. — Много мощна. — Вдигна ръце към слепоочията си.
— Става адски студено — каза Баба. Бръскащият дъжд беше преминал в сняг.
В света настъпи внезапна промяна. Лодката спря, но без сътресение, а като че ли морето изведнъж беше решило да премине в твърдо агрегатно състояние. Баба погледна през борда.
Морето беше станало твърдо. Шумът на вълните идваше от много, много далеч и непрекъснато все повече се отдалечаваше.
Тя се надвеси през борда и потупа по водата.
— Лед — каза тя. Лодката стоеше неподвижно в океан от лед. Той изскърца зловещо.
Катенгъл кимна бавно.
— Има логика — каза той. — Ако те са… там, където мислим, че са, тогава там е много студено. Студено като нощта между звездите, както се казва. И жезълът също го усеща.
— Точно така — каза Баба и излезе от лодката. — Това, което трябва да направим, е да намерим центъра на леда и там ще е жезълът, нали така?
— Знаех си, че ще кажеш точно това. Мога ли поне да си обуя ботушите?
Те тръгнаха по замръзналите вълни, като от време на време Катенгъл спираше, за да провери и усети точното местоположение на жезъла. Плащът му замръзваше по него. Зъбите му тракаха.
— Не ти ли е студено? — попита той Баба, чиято дреха леко пращеше, докато тя се движеше.
— Студено ми е — призна си тя. — Само дето не треперя.
— Когато бях момче, имахме такива зими — каза Катенгъл, докато си духаше на пръстите. — В Анкх почти никога не вали сняг.
— Наистина ли — отвърна Баба, докато се взираше напред през ледено студената мъгла.
— Спомням си, че по върховете на планините имаше сняг през цялата година. О, и температурите не падат толкова, както когато бях момче. Поне, досега — добави Катенгъл и стъпи върху леда. Той изпращя заплашително, припомняйки му, че това е всичко, което лежи между него и дъното на морето. Катенгъл стъпи отново, колкото можа по-леко.
— Кои планини са били това?
— О, Рамтоп. Нагоре към Центъра, всъщност. Едно място, което се нарича Месинговия Врат.
Баба размърда устни.
— Катенгъл, Катенгъл — меко каза тя. — Да имаш нещо общо със стария Актур Катенгъл? Живееше в една голяма, стара къща под Скачащата Планина, имаше много синове.
— Баща ми. Как, за боговете на Диска, знаеш това?
— Отраснах там — отвърна Баба, като устоя на изкушението просто да се усмихне загадъчно. — В съседната долина. Лошият Задник. Спомням си майка ти. Хубава жена, гледаше кафяви и бели пиленца, ходех там да купувам яйца за моята майка. Това беше преди да ме вземат да се уча за вещица, разбира се.
— Аз не те помня — каза Катенгъл. — Естествено, беше много отдавна. Около нашата къща винаги имаше много деца. — Той въздъхна. — Предполагам, че може и да съм ти дърпал косата някога. Правех такива работи.
— Може би. А аз си спомням едно дебело малко момче. Доста неприятно.
— Може и аз да съм бил. Сега като че ли си спомням едно доста деспотично момиче, но това беше много отдавна. Много, много отдавна.
— По онова време аз не бях побеляла — каза Баба.
— В онези дни всичко беше различно.
— Вярно е.
— Не валеше толкова много през лятото.
— И залезите бяха по-червени.
— Имаше повече стари хора. Светът беше пълен с тях — каза магьосникът.
— Да, знам. А сега е пълен с млади. Смешно, наистина. Искам да кажа, човек би очаквал да е точно обратното.
— Даже въздухът им беше по-добър. Беше по-лесно да се диша — рече Катенгъл. Те продължаваха да крачат през снежната вихрушка и обмисляха странните пътища на времето и природата.
— Връщал ли си се някога вкъщи? — попита го Баба.
Катенгъл сви рамене.
— Когато татко умря. Странно е, никога на никого не съм казвал това, но… ами, там бяха братята ми, защото аз съм осми син, разбира се, и децата им, и даже внуците им, и нито един от тях не може да си напише даже името. Бих могъл да купя цялото село. И те се отнасяха с мен като с цар, но… искам да кажа, бил съм на места и съм виждал неща, от които свят да им се завие, изправял съм се лице в лице със създания, по-диви и от кошмарите им, знам тайни, известни само на малцина…