Тя тъпчеше наоколо в полукръг. За изумление на Катенгъл, жезълът се обърна да я последва.
— И какво, захвърлила те? — караше се Баба — Голяма работа! Та тя е почти дете, а децата всички ни захвърлят рано или късно. Това вярна служба ли е? Не те ли е срам да си лежиш и да се цупиш, когато най-сетне би могъл да свършиш нещо полезно?
Тя се наведе напред, кривият й нос — на няколко сантиметра от жезъла. Катенгъл беше почти сигурен, че жезълът се опита да отстъпи назад.
— Да ти кажа ли какво се случва на проклетите жезли? — изсъска тя. — Ако Еск изчезне от света, да ти кажа ли какво ще направя с теб? Веднъж ти се спаси от огъня, защото успя да прехвърлиш болката върху нея. Но следващият път няма да е огън.
Гласът й премина в шепот, остър като удар с камшик.
— Първо ще е кривият рукан. После шкурката, и свредела, и длетото…
— Мен ако питаш, спокойно — каза Катенгъл с насълзени очи.
— … а това, което остане, ще го забия в гората за гъбичките, мокриците и за бръмбарите. Това може да продължи с години.
Резбата се сгърчи. По-голямата част от нея се беше преместила отзад, далеч от погледа на вещицата.
— Сега — каза тя. — Ще ти кажа какво ще направя. Ще те взема и всички се връщаме в Университета, нали така? Иначе ще играе сопата.
Тя запретна ръкави и протегна ръка.
— Магьоснико — каза тя, — бих искала да го освободиш.
Катенгъл кимна нещастно.
— Когато кажа сега, тогава! Сега!
Катенгъл отново отвори очи.
Баба стоеше, протегнала лявата си ръка пред себе си и стиснала жезъла.
Ледът се пукаше около него в капки пара.
— Така — довърши Баба — и ако това се повтори отново, ще бъда много ядосана, ясна ли съм?
Катенгъл отпусна ръце и забърза към нея.
— Ранена ли си?
Тя поклати глава.
— Все едно държа гореща ледена висулка — каза тя. — Хайде, нямаме време за приказки.
— Как ще се върнем?
— О, за бога, прояви малко съобразителност, човече. Ще летим.
Баба размаха метлата си. Главният Ректор я погледна с недоверие.
— Върху това?
— Разбира се. Магьосниците не летят ли върху жезлите си?
— Не е достойно.
— Щом аз мога да се примиря с него, значи и ти ще можеш.
— Да, но дали е безопасно?
Баба го изгледа със смразяващ поглед.
— В абсолютния смисъл ли имаш предвид? — попита тя. — Или, да речем, в сравнение с това да останеш върху топящ се леден блок?
— Това е първият път, когато летя върху метла — каза Катенгъл.
— Наистина?
— Винаги съм си мислел, че само трябва да се качиш върху тях и те политат — каза магьосникът. — Не знаех, че трябва да ги пришпорваш нагоре-надолу и да им крещиш.
— Това е майсторлък — отвърна Баба.
— Мислех си и че се движат по-бързо — продължи Катенгъл, — и, откровено казано, по-високо.
— Какво искаш да кажеш „по-високо“? — попита Баба, опитвайки се да компенсира тежестта на магьосника зад гърба й, докато те се връщаха нагоре по реката. Като всички пътници в повече, откак свят светува, той упорито се накланяше в погрешна посока.
— Ами, малко повече над дърветата — отговори Катенгъл и се сгуши, щом един мокър клон му отнесе шапката.
— Няма й нищо на метлата, стига ти да свалиш някое и друго кило — скастри го Баба. — Или би предпочел да слезеш и да вървиш пеша?
— Ако не се брои, обаче, че тъй или иначе половината време краката ми опират в земята — каза той. — Не бих искал да те притеснявам. Обаче, ако някой ме беше попитал да изброя опасностите при летене, да ти кажа, никога не би ми минало през ума да включа и това, че краката ми ще бъдат изпотрошени от висока орлова папрат.
— Ти пушиш ли? — попита Баба, втренчена строго напред. — Нещо гори.
— Беше само, за да си поуспокоя нервите от цялото това стремглаво гмуркане във въздуха, госпожо.
— Е, изгаси я веднага. И се дръж здраво.
Метлата изви нагоре и увеличи скоростта си до темпото на болен човек, трениращ джогинг.
— Господин Магьосник!
— Да?
— Когато казах дръж се…
— Да?
— Нямах предвид там.
Последва пауза.
— О, да. Разбирам. Ужасно съжалявам.
— Няма нищо.
— Паметта ми не е каквато беше… Уверявам те… не исках да те обидя.
— Не се обидих.
Те летяха един миг в мълчание.
— Въпреки това — замислено каза Баба, — струва ми се, че, общо взето, бих предпочела да си преместиш ръцете обратно.
Дъждът се лееше по ламаринените покриви на Невидимия Университет и се стичаше в канавките, където гарвановите гнезда, изоставени от лятото, плаваха като невероятно лошо построени лодки. Водата клокочеше по древните, загрубели тръби. Пробиваше си път под плочките и се здрависваше с паяците под стрехите. Скачаше от фронтоните и образуваше скрити езера високо горе сред върховете на кулите.