Катенгъл запали третата си собственоръчно направена цигара от угарката на втората. Тази, последната дължеше много на творческите способности на нервността и приличаше на камила, на която са отрязали краката.
Той вече беше видял как жезълът се вдигна леко от Еск и кацна върху Саймън.
Сега той отново се носеше във въздуха.
В стаята се бяха натрупали още магьосници. Библиотекарят седеше под масата.
— Да можехме да знаем само какво става — каза Катенгъл. — Не мога да понасям неизвестността.
— По-оптимистично, човече — скастри го Баба. — И изгаси тая скапана цигара, не мога да си представя как някой ще иска да се върне в стая, дето вони на огнище.
Като по команда събралата се колегия от магьосници обърнаха лица към Катенгъл. С очакване.
Той извади димящата смес от устата си и със свиреп поглед, който никой от присъстващите магьосници не посмя да срещне, я стъпка на земята.
— Може би е време съвсем да ги откажа — рече той. — Това се отнася също и за останалите. Тук е по-лошо и от сгурийна яма понякога.
После видя жезъла. Той беше…
Единственият начин, по който Катенгъл би могъл да опише ефекта, беше, че жезълът като че ли се движеше много бързо, докато едновременно с това стоеше на абсолютно същото място.
Дълги ленти газ припламваха от него и чезнеха, ако въобще бяха от газ. Той гореше като комета, конструирана от некадърен отговорник по специалните ефекти. Цветни искри изхвърчаха и изчезваха нанякъде.
Жезълът променяше и цвета си, като започна от убито червено и след това премина нагоре по целия спектър, докато стана болезнено виолетов. Змийчета бял огън заискриха по цялата му дължина.
(Би трябвало да съществува дума за думите, които звучат както биха звучали неща, ако издаваха шум, помисли си той. Думата „лъщя“ наистина свети мазно, и ако някога има дума, която да звучи точно както изглеждат искрите, докато пълзят по изгорялата хартия, или така, както светлините на градовете биха изпъстрили света, ако цялата човешка цивилизация се наблъскаше в една нощ, то тогава най-доброто, което би могло да се каже е, че „искри“).
Той знаеше какво ще се случи след това.
— Внимавайте — прошепна той. — Ще тръгне…
В абсолютна тишина, в такава тишина, която всъщност всмуква звуците и ги задушава, целият жезъл пламна в чиста октарина.
Осмият цвят, създаден от светлината, която минава през силно магическо поле, заискри през тела, рафтове с книги и стени. Другите цветове се размазаха и се сляха в едно, като че ли светлината беше чаша джин, плисната върху акварела на света. Облаците над Университета заблестяха, изкълчиха се в очарователни и неочаквани форми и се заизнизваха нагоре.
Някой наблюдател над Диска би забелязал как малко петно земя близо до Кръглото Море искри като бижу в продължение на няколко секунди, а след това угасна.
Тишината в стаята бе нарушена от изтракването на дърво и жезълът изпадна от въздуха и тупна на масата.
Някой много тихо каза:
— Уук.
Най-сетне Катенгъл си спомни как да използва ръцете си и ги вдигна към мястото, където се надяваше, че са очите му. Всичко беше станало черно.
— Има ли… някой там? — попита той.
— Божичко, да знаеш как се радвам да те чуя, че го казваш — каза друг един глас. Тишината внезапно се изпълни с неясни гласове.
— Още ли сме там, където бяхме?
— Не знам. Къде бяхме?
— Тук, струва ми се.
— Можеш ли да протегнеш ръка?
— Не, освен ако не съм сигурна какво ще пипна, добри ми приятелю — каза Баба Уедъруекс с глас, който не можеше да бъде сбъркан с никой друг.
— Всеки да се опита и да протегне ръка — нареди Катенгъл и едва сподави писъка си, когато една ръка като топла кожена ръкавица се вкопчи в глезена му. Чу се доволно, кратко „уук“, което успя да предаде облекчението, спокойствието и неподправената радост от докосването на друго човешко същество, или, както беше в този случай, антропоид.
Чу се драсване на кибрит, а след него се появи и благословено пламъче червена светлина, когато един магьосник в другия край на стаята запали цигара.
— Кой го направи?
— Съжалявам, господин Ректоре, навик.
— Който и да си, пуши колкото искаш.
— Благодаря, господин Ректор.
— Струва ми се, че сега различавам очертанията на вратата — каза един друг глас.
— Бабо?
— Да, със сигурност виждам…
— Еск?
— Тук съм, Бабо.
— Мога ли и аз да запаля, господине?
— Момчето с теб ли е?
— Да.
— Уук.
— Тук съм.
— Какво става?
— Всички да млъкнат!
Обикновената светлина, бавна и поносима за очите, се върна предпазливо в Библиотеката.