Еск се изправи и бутна жезъла. Той се изтърколи под масата. Тя усети как нещо се плъзна пред погледа й и посегна към него.
— Един момент — каза Баба и се втурна напред. Тя сграбчи Еск за раменете и се взря в очите й.
— Добре дошла обратно — каза тя и я целуна.
Еск вдигна ръка и потупа нещо твърдо върху главата си. Свали го, за да го разгледа.
Беше островърха шапка, малко по-малка от Бабината, но ярко синя и с няколко нарисувани сребърни звезди.
— Магьосническа шапка? — попита тя.
Катенгъл пристъпи напред.
— А, да — каза той и си прочисти гърлото. — Ами, ние си помислихме… стори ни се… както и да е, като го обсъдихме…
— Ти си магьосник — простичко каза Баба. — Господин Ректорът промени академичната традиция. Много проста церемония, всъщност.
— Тук някъде е жезълът — каза Катенгъл. — Видях го, че падна… ох.
Той се изправи с жезъла в ръка и го показа на Баба.
— Пък аз си мислех, че върху него има резба — каза той. — А този прилича на най-обикновена пръчка. — И това беше самата истина. Жезълът изглеждаше заплашителен и мощен като подпалка.
Еск завъртя шапката в ръцете си по същия начин, по който някой, който отваря многоочаквания лъскав пакет, открива в него морска сол, например.
— Много е хубава — несигурно каза тя.
— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? — попита Баба.
— И е островърха. — Някакси усещането, че си магьосник, не се различаваше от това да не си.
Саймън се наведе към нея.
— Запомни — каза той. — Ти трябва да си била магьосник. Тогава можеш да започнеш да гледаш в другата посока. Както ти каза.
Погледите им се срещнаха и те се засмяха.
Баба се опули срещу Катенгъл. Той сви рамене.
— Откъде да знам! — каза той. — Какво е станало със заекването ти, момчето ми?
— Изглежда е изчезнало, господине — щастливо отвърна Саймън. — Трябва да съм го изгубил някъде.
Реката все още беше кафява и набъбнала, но поне отново приличаше на река.
Беше необичайно горещо за късната есен и от цялата долна част на Анкх-Морпорк парата се вдигаше от хилядите килими и одеяла, проснати да съхнат. Улиците бяха пълни с тиня, което като цяло беше подобрение — внушителната урбанистична колекция на Анкх-Морпорк от умрели кучета беше отнесена в морето.
Пара се вдигаше и от плочките на личната веранда на Главния Ректор, както и от чайника на масата.
Баба се беше отпуснала в стар тръстиков стол и се наслаждаваше на закъснялата топлина, която пълзеше по глезените й. Тя лениво наблюдаваше група градски мравки, които бяха живели под плочките на Университета толкова дълго, че високото ниво на заобикалящата ги магия трайно бе променило гените им; та те местеха влажна бучка захар от захарницата върху миниатюрна вагонетка. Друга група изправяше мостик от кибритени клечки на края на масата.
Баба може би щеше или пък нямаше да се заинтересува да научи, че една от мравките беше Драм Биллет, който в крайна сметка беше решил да даде още една възможност на Живота.
— Казват — заговори тя, — че ако успееш да намериш мравка в Деня на Прасетата, останалата част на зимата ще е много мека.
— Кой го казва? — попита Катенгъл.
— Общо взето, хората, които грешат — отговори тя. — Аз си отбелязвам в алманаха ми, сещаш ли се. Проверявам. Повечето неща, в които вярват повечето хора, са грешни.
— Като „червено небе през нощта — градът гори“ — каза Катенгъл. — Или „старо куче нищо ново не учи“.
— Не мисля, че старите кучета са за това — каза Баба. Захарната бучка вече беше стигнала до мостика и няколко мравки я прикрепяха към микроскопичен скрипец и макара.
— Не разбирам и половината от нещата, които казва Саймън — каза Катенгъл. — Макар че някои от студентите много се впечатляват от тях.
— Аз разбирам прекрасно какво казва Еск, само дето не го вярвам — отговори Баба. — Като изключим онова, че и магьосниците имат нужда от сърца.
— Тя каза, че и вещиците имат нужда от глави — каза Катенгъл. — Искаш ли кифла? Опасявам се, че е малко влажна.
— Тя ми каза, че ако магията дава на хората това, което искат, тогава неизползването на магията може да им даде това, от което имат нужда — каза Баба, а ръката й се въртеше над чинията.
— И Саймън така ми казва. Аз самият не го разбирам, магията е за да се използва, а не да се събира. Давай, съсипи се!
— Магия на магиите — изсумтя Баба. Взе кифлата и я намаза с мармалад. Помисли малко и я намаза и със сметана.
Бучката захар се заби в плочите и моментално бе заобиколена от друга група мравки, готови да я впрегнат за дълга колона от червени мравки, заробени от градината на кухнята.