Портър Грийн скочи към радиото и рязко го изключи.
— Не се дръж смахнато — процеди той през зъби. — Не обичам смахнати жени.
Гладис седеше с отворена уста, втренчена в отворената врата. Портър Грийн се върна обратно и излезе във вестибюла. Нямаше никой. Не се чуваше нито звук. Къщата бе съвършено тиха.
После от горния етаж в задната част на къщата някой започна да подсвирква.
Портър Грийн отново затвори вратата и този път заключи. По-умно щеше да постъпи, ако беше пуснал и резето. Можеше да си спести доста неприятности, но не беше особено далновиден, а и мислите му бяха заети с други неща.
Освен това резето едва ли щеше да промени нещо.
Внимателно трябваше да се обмисли всичко. Шума — ще го заглуши, като увеличи звука на радиото. Нямаше да се наложи много да го увеличава. Даже май никак: тресеше пода и така, както си беше. Джо Петигру се усмихна презрително на отражението си в огледалото.
— Толкова дълго прекарахме заедно с теб — рече той на отражението си. — Големи приятели сме. Отсега нататък трябва да си имаш име. Ще те наричам Джоузеф.
— Не ми се прави на интересен — сопна се Джоузеф. — Не съм от кротките.
— Имам нужда от съвета ти — каза Джо. — Не че някога съм им обръщал внимание. Сега обаче съм сериозен. Да вземем праха, дето ми го даде професорът. Действа. Гладис и гаджето й не ме видяха. Два пъти стоях пред отворената врата и те гледаха право в мен. Нищичко не видяха. Тя затова изпищя. Ако ме беше видяла, нямаше да се изплаши нито на йота.
— Щеше да се разсмее — уточни Джоузеф.
— Но аз те виждам, Джоузеф. И ти ме виждаш. Да предположим, че след време прахът престане да действа. Би трябвало, иначе професорът не би могъл да печели пари. Значи трябва да знам колко дълго трае ефектът.
— Ще разбереш, не бой се — посъветва го Джоузеф, — особено ако някой гледа към теб в този момент.
— Може да се окаже голямо неудобство — смръщи вежди Джо Петигру, — ако разбираш какво имам предвид.
Джоузеф кимна. Много добре разбираше.
— Може пък да трае вечно — предположи той.
— Вероятно професорът притежава друг прах, който прекъсва действието на този. Може това да е уловката. Дава ти прах, с който ставаш невидим, а поискаш ли пак да станеш видим, отиваш при него с пачката.
Джо Петигру се замисли над идеята, но я отхвърли. Едва ли бе възможно — на визитката на професора имаше адрес в Уилкокс, вероятно в офис сграда. Там има асансьори и ако професорът очаква клиенти, които никой не може да види, но, да речем, може да усети при докосване… абе, никак не би било практично кабинетът му да е в офис сграда, ако прахът е с траен ефект.
— Добре — примири се Джоузеф малко кисело. — Няма да упорствам.
— Следващият въпрос е какво печеля от това, че ставам невидим — продължи разсъжденията си Джо. — Какво имам предвид — Гладис и Портър Грийн не ме виждат. Следователно не виждат и дрехите, с които съм облечен, защото празен костюм, застанал на прага, би ги изплашил много повече от липсата на каквото и да било. Но би трябвало да има някаква система. Дали изчезва от поглед всичко, което докосвам?
— Сигурно е така — въодушеви се Джоузеф. — Защо не? Всичко, което пипнеш, изчезва, също като теб.
— Ама аз пипнах и вратата — възрази Джо. — И тя не изчезна. На всичкото отгоре не пипам — имам предвид буквално не докосвам — всичките си дрехи. Краката ми опират в чорапите, а чорапите допират обувките. Кожата ми докосва ризата, но не и сакото. А нещата в джоба ми?
— Ами сигурно е свързано с аурата ти — хрумна му на Джоузеф. — Или пък магнитното ти поле или просто личното ти пространство — както и да го наречеш, — всичко, което попадне в обсега на това поле изчезва като теб. Цигари, пари, всичко твое, но не и неща като врати, стени и подове.
— Не ми се струва особено логично — ядоса се Джо Петигру.
— Ти ли ще ми говориш за логика? — сопна се Джоузеф. — Щеше ли сега да си невидим, ако мислеше логично? Оня шантав професор щеше ли да се обърне към човек с логично мислене? Къде е изобщо логиката в цялата тая работа? Избира си някой напълно непознат, дето никога не е виждал, нито чувал преди, и му дава безплатно кутийка прах и типът, на когото го дава, сигурно е единственият в целия квартал, който веднага измисля как да го използва. Виждаш ли някаква логика във всичко това? На кукуво лято.
— Добре — бавно започна Джо Петигру, — значи каквото и да взема със себе си на долния етаж, няма да се вижда. Може дори да не се чува.